— „Особено когато ние двама със вик и жалби проглушим света.“
Той я хвана за ръката, преди да отвърне:
— „Решен съм и напрегнал всички сили за страшното ни дело. Да вървим! Със весел вид при тях да влезем ние…“.
Момчето поведе момичето извън сцената, като продължаваше да говори в тъмното:
— „Лъжовен лик сърце лъжливо крие!“1.
След края на постановката дръпнах настрани учителя, който отговаряше за пиесата, и му казах, че трябва да говоря с целия театрален състав и екипа. Той пребледня, но не ме попита нищо повече. Казваше се Питър Лънд — беше млад, носеше очила и нямаше черно под ноктите си.
Лънд каза на всички, че трябва да приключват бързо, и ги събра в стаята за репетиции на училищния оркестър. След като вратите се затвориха след тях, в помещението настъпи мъртвешка тишина — момчетата и момичетата бяха застинали в очакване.
— Добро представление, хм… за всички. Порша, ти… ти се справи добре. След малко ще се върнем в залата, но точно сега шериф Гудман иска да говори с нас.
Той отстъпи в дъното на стаята, като остави мен и Джейк да стоим сами пред цялата група. Някои от момичетата вече плачеха. Пайн Вали беше толкова малък град, че всички тук със сигурност бяха чули за станалото до няколко часа след като бе открит трупът.
Реших да не увъртам. Казах им истината и те реагираха така, както може да се очаква от тийнейджъри, когато някой от тях е бил убит с нож и по този начин за пръв път са разбрали, че не са безсмъртни. Имаше шок, много сълзи и ридания. Повечето от момчетата застинаха като фигури, изрязани от картон, готови да паднат от най-лекото побутване. Повечето от момичетата се хванаха едно за друго. Лънд стоеше прегърбен в дъното на стаята, отпуснал глава в ръцете си.
Дадох им малко време да осмислят новината, но преминах към въпроса, заради който бях дошъл, преди душевната травма да ги завладее напълно.
— Убита е в петък вечер, след постановката. Затова искам всеки един от вас да си помисли. Направете го заради Хети. С кого си е тръгнала онази вечер? Срещал ли се е някой от вас с нея по-късно вечерта, на някакво парти или нещо подобно?
— Някои от нас отидоха до закусвалнята „Деъри Куин“, но тя не дойде там — обади се момчето, което играеше Макбет.
Сега приличаше повече на човек, който всеки момент ще изгуби разсъдъка си, отколкото преди няколко минути на сцената.
— Томи дойде да гледа представлението, нали? — попита едно друго хлапе. — Тя не си ли тръгна с него, Порша?
Порша Уен с мъка се откъсна от прегръдките на едно друго разплакано момиче и вдигна поглед към мен. Лицето ѝ беше безизразно и мокро от сълзите, а короната стоеше накриво в косата ѝ.
— Може би. Не знам. Не говорих много с нея. Дори не я поздравих.
— Томи щеше да я закара, ако е искала. Беше готов да направи всичко, което поиска тя.
— Кой е Томи? — попита Джейк.
— Томи Кинакис — отговорих аз.
Ако си спомнях както трябва, Хети беше излизала с него през по-голямата част от последната година. Миналата есен го бях гледал в мачовете на училищния отбор по американски футбол, в който играеше като централен защитник. Беше солидно момче — не беше лесно да го заобиколиш и в нито един мач, в който участваше, не беше позволил на някой от противниковия отбор да стигне до разпределителя, когото защитаваше. Ако такова момче реши да намушка някого с нож, няма кой знае какво, което да може да го спре.
— Аз знам какво я е убило.
Порша се беше изправила на мястото си и се обърна към мен, все едно се канеше да се впусне в някоя от дългите си монолози от пиесата.
— Това е проклятието — каза тя.
— Моля?
Някои от останалите ахнаха и закриха устата си с ръка.
— Проклятието е убило Хети. Проклятието на „Макбет“.
Питър
петък, 17 август 2007 година
Застойната сърдечна недостатъчност ме убиваше бавно, но сигурно.
Бях на двайсет и шест години, в най-добрата физическа форма в живота си. В интерес на истината нямаше как да не съм. В гимназията бях кльощав книжен плъх, но междувременно бях еволюирал до млад мъж, който тича поне по двайсет и пет километра на седмица. Сигурно дори можех да вдигам тежести, ако събера смелост да вляза в някой фитнес, пълен с потни, ограничени типове. Поддържах диета от органични, вегетариански продукти — но въпреки всичко това застойната сърдечна недостатъчност съсипваше живота ми.
— Какво искаш за десерт?
Погледнах към Мери, която седеше от другата страна на масата. Откакто ни поднесоха ордьоврите, не беше казала почти нищо друго и непрекъснато поглеждаше часовника си, като че ли бяхме закъснели след вечерния си час.