Слава богу, че в къщата имаше интернет. Включих компютъра си в една малка спалня на горния етаж, в която се съхраняваха коледната украса и прашни кашони с надписи като „Погребението на чичо Джо“ и „Дюит 1938“. Там четях, подготвях уроците си за есента и всяка вечер влизах във Фейсбук, за да гледам как приятелите ми посещават нови барове, литературни четения, партита и конференции.
Не исках да се лъжа; на срещата тази вечер беше заложено много. Изпитвах отчаяна нужда да спася нашата връзка от фермата и от Елза — макар и само за няколко часа — за да съживя онези забавни и спонтанни моменти, които изживявахме в университета, преди магистратурата и болестта да откраднат всичките ни петъчни вечери. Мери одобри тази идея. Когато споменах за това по-рано през седмицата, изглеждаше развълнувана.
— Една среща навън, преди да започне учебната година — предложих аз. — Цяла вечер, в която няма да направим нито едно полезно нещо.
Тя се засмя.
— Обещаваш ли?
Но сега, докато карах обратно към Пайн Вали, а мълчанието издигаше все по-високи стени между нас, отново се запитах къде съм сбъркал. Или тя беше сбъркала в нещо? Ако някой непознат ни наблюдаваше тази вечер, сигурно щеше да се изчерви от неудобство заради отчаяните усилия, които полагах, ала очевидно усилията ми бяха насочени в грешна посока. Сбърках с филма. Сбърках с ресторанта. Дали нямаше да е по-добре да отидем в местната закусвалня „Деъри Куин“ и да си поръчаме един общ млечен шейк, докато тийнейджърите се свалят в съседните сепарета?
Топлите светлини на Пайн Вали изгряха на хоризонта и колкото и да ненавиждах олицетворяването на неодушевени обекти с човешки характеристики, все едно самият град ми отговори с външния си вид. Да. Да, наистина бях стигнал твърде далеч. Искаше ми се да изляза с момиче от Минеаполис, но жена ми вече не беше от Минеаполис.
Тази неудобна мисъл се беше загнездила в главата ми, когато влязохме в града — няколко пресечки, които обграждаха главната улица с магазини и офиси, в сянката на комините на фабриката за соеви продукти на хоризонта. В девет часа в петък вечер работеха единствено няколко бензиностанции, закусвалнята „Деъри Куин“ и една дрогерия от веригата CVS2.
— Ще спреш ли в дрогерията? Трябва да взема лекарствата на мама и снимките от фотото.
Послушно отбих на паркинга и загасих двигателя, преди да я последвам вътре. Тя отиде при аптекаря, като ме изпрати във фотото на отсрещния ъгъл. Момичето зад щанда не ме забеляза, когато се приближих, а и аз нямах желание да привличам вниманието му.
Жена ми вече не беше от Минеаполис.
Да се твърди, че не бях подготвен за такава промяна в Мери, щеше да бъде смехотворно, слабо казано. Никога дори не ми беше хрумвало, че може да ми се наложи да се подготвям за нещо подобно. Това беше проблемът със сватбените обети — бяха твърде общо формулирани. Бях застанал пред олтара в църквата, която беше на една пресечка оттук, и бях повторил думите „В добро и в зло…“, но не си бях представял нещо по-страшно от някаква лека настинка, която да повали Мери, така че да трябва да се грижа за нея с пилешка супа и салфетки. Може би щяхме да останем без работа. Може би щеше да ни е трудно да имаме деца. Бях съобразил сватбения обет с всички обичайни сценарии и с всичко, за което ме бяха предупреждавали хората, но свещеникът така и не каза: „Може да се наложи да заминеш далеч от всички и всичко, което обичаш, за да се преместиш да живееш в неподдържана ферма по средата на пустата прерия, където няма да правиш секс и дори няма да водиш никакви разговори, освен тези за състоянието на една умираща старица, която те ненавижда“. Не, той беше застанал пред нас с усмивка и бе казал: „В добро и в зло…“. Добро или зло какво? Бях се заклел в прилагателни. С радост бях стиснал ръцете на Мери и бях положил обет, в който съществителните липсваха. За човек, който имаше амбиции да стане професор по литература, изведнъж ми се стори комично абсурдно как бях обвързал живота си с някого с една-единствена необмислена игра на думи.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Примигнах. Момичето вече стоеше от другата страна на щанда и очевидно чакаше да кажа нещо.
— А, да. Имате ли снимки за Мери Лънд?
Тя се зае да рови в касетката с готовите снимки.
— Не, нямаме нищо за Мери Лънд.
Обикновено, когато някой служител зад щанда ми отговори отрицателно, аз настоявах да проверят още веднъж. Повечето хора на такава работа бяха млади и неуверени и често се случваше да открият онова, което търся, при втория или дори при третия опит. Това момиче също беше младо, но изглеждаше така, сякаш никога не е изпитвало неувереност. Вече се беше изправила срещу мен и ме гледаше право в очите с върховна самоувереност, готова да посрещне спокойно всичко, което имам да кажа. Аз бях този, който се чувстваше неуверен пред нея.