— Хм, тогава ще проверите ли за Елза Рийвър?
— Интересни псевдоними използвате — отбеляза тя и този път се усмихна широко, преди отново да се зарови в касетката на буквата „Р“.
— „Туй, което зовем ний роза, ще ухае сладко под всяко друго име…“3.
— … и ще си прави снимки в CVS — завърши тя, като измъкна един плик от касетката и театрално го размаха срещу мен.
— Очевидно.
Тя се зае да маркира снимките на касата.
— Имате ли нужда от нещо друго, Елза?
— Ами…
Хвърлих поглед през рамо, като търсех Мери. Дали беше споменала нещо друго? Не можех да си спомня, а като се имаше предвид как се развиваше тази вечер, май беше по-сигурно да не харча още пари.
— Не, това е.
Подадох ѝ кредитната си карта и проследих как отбеляза плащането. В това момиче имаше нещо: някакъв блясък, някакво силно присъствие. На такива места обикновено работеха тийнейджъри, които обслужваха клиентите разсеяно или с неохота, но това момиче живееше за мига, изцяло и щастливо. Докато я оглеждах преценяващо, за миг изпитах ненавист. Беше висока и стройна, с грациозни движения, за които си даваше ясна сметка. Кожата ѝ беше с цвят на мед, широката ѝ уста блестеше от някакъв гланц, а в очите ѝ просветваше лукав интелект, който подсказваше, че разпознаването на цитата от „Ромео и Жулиета“ дори не се брои за постижение от нейна страна. Пред мен стоеше момиче, което все още не беше допуснало нито една грешка в живота си; момиче, което гледаше на целия свят като на огромно лакомство, и безгрижно му се наслаждаваше.
Тя се обърна, за да ми подаде снимките, и лукавството в погледа ѝ се изпари.
— Добре ли си?
— Моля?
Тази внезапна проява на загриженост ме стресна насред мислите ми.
— Изглеждаш ядосан.
Какъв беше този град, в който непознатите имаха право да говорят за настроението ти?
— Не, имам предвид… — заекнах като идиот. — Не съм…
— Ядосан си, и още как.
Объркването ми очевидно я забавляваше, защото широката ѝ уста се разтегна още повече в усмивка.
— Вижда се тук и тук.
Тя посочи веждите и челюстта си, като имитираше как стоя със скръстени ръце, докато не отпуснах моите.
Най-сетне свих рамене.
— Не е заради снимките.
Защо да не си призная истината?
— Да не би да е заради някой от псевдонимите?
— А ти откъде знаеш, че не е заради теб?
— Ами, ами. Ние дори не се познаваме. Аз съм Хети, между другото.
Тя протегна ръка и аз я изгледах за момент, преди да я стисна.
— Питър.
— Здравей, Питър. Знаеш ли какво правя с псевдонимите, когато вече не са ми интересни?
— Какво?
— Избирам си нов, по-добър псевдоним.
— Да, човек може да прави така, когато е само на шестнайсет години.
Тя се разкикоти.
— А ти на колко си, на осемдесет?
— На осемдесет и две.
— Е, тогава може би просто ти трябва лекарство против запек. Ето там, на шести рафт.
Аз избухнах в смях, а тя кимна на себе си, все едно беше приключила с някаква задача, и точно в този момент Мери се появи с лекарствата по рецепта.
— Готов ли си? — попита Мери.
— Аха.
Кимнах на касиерката Хети, която махна и на двама ни.
— Приятна вечер. Радваме се, че пазарувате при нас.
Докато се връщахме обратно, протегнах ръка и леко я отпуснах върху ръката на Мери, готов да опитам отново. Щом завихме по черния път, който водеше към фермата, в небето проблесна нещо.
— Виж! — казах, като загасих фаровете и натиснах спирачките.
Двамата проследихме полета на падаща звезда между съзвездията, докато не изгоря без следа. Известно време никой не проговори. После Мери обърна дланта си така, че да хване моята.
— Пожела ли си нещо? — попита ме тя.
Леко я стиснах за ръката и с радост се включих в играта:
— Пожелавам си…
— Не, трябва да го запазиш в тайна, иначе няма да се сбъдне.
— Естествено. Просто казах вълшебните думи, с които започва желанието.
Тя се усмихна. И макар че продължихме да мълчим до края на пътя, напрежението беше намаляло и вечерта бе започнала да се превръща в онази вечер, която исках за нас. Докато карахме обратно, аз наистина си пожелах нещо — наум.
След пет минути по завоите сред хълмовете най-сетне пристигнахме в карето от дървета, които пазеха къщата и хамбарите на Елза от ветровете на прерията. Изключих двигателя и се загледах наоколо, защото не бързах да влизаме. Бащата на Мери се беше справял отлично с поддръжката на имота, но три години след смъртта му започваха да се забелязват признаци на упадък. Боята се лющеше по стените на големия хамбар. Зеленчуковата градина, където преди под строй растяха зелен боб и грах, беше нападната от бурени. През деня се виждаха и няколко криви керемиди по покривите — бяха разместени от бурите и вече никой, който живееше тук, не беше в състояние да ги поправи. Елза даваше обработваемата си земя под аренда на един съсед, но целият терен с постройките и кокошките между ограждението от засадени дървета си оставаше нейното царство. Не виждах никакъв смисъл в това, че тя искаше да живее тук. Моята майка се беше преместила в една жилищна кооперация в Аризона само няколко месеца след като се бях дипломирал. Защо Елза предпочиташе да остарее на това място, където всяка счупена ограда и олющен перваз на прозорец ѝ напомняха за собствената ѝ слабост? Никога не бях виждал по-неподходящ дом за стари хора.