— По-добре да поговорим сега, докато спомените все още са пресни — допълних аз.
— Ами седнете тогава. Да започваме, че да свърши.
Господин Кинакис махна с месестата си ръка към дивана и хвърли на жена си един поглед, сякаш искаше да я усмири.
Нито един от членовете на семейство Кинакис не беше човек с деликатно телосложение, така че, след като и тримата се настаниха на ъгловия диван, за Джейк и за мен не остана много място. Вместо това отидох до прозореца и им дадох малко време да се успокоят. Слънцето все още беше високо над хоризонта и разтапяше последните петна от сняг по северните стени на пристройките около къщата им.
— С теб ли си тръгна Хети в петък вечерта след пиесата, Томи?
Ято канадски гъски шумно прелетя над къщата и кацна в полето от другата страна на пътя. Зад мен не се чу отговор на въпроса, който бях задал.
— От колко време излизаше с нея?
Кратка пауза и приглушено мърморене, преди най-сетне да събере сили да ми отговори:
— Ами след Деня на Сейди Хоукинс4 през ноември.
— Пет-шест месеца. Сигурно сте били доста близки.
— Ами не знам.
— Хареса ли ти пиесата в петък? Добре ли се справи Хети?
— Ами сигурно.
Момчето не беше много по говоренето. Най-сетне се извърнах от прозореца, застанах точно пред него и зачаках да срещна погледа му. Наистина беше едър; сигурно можеше да ме вдигне целия от лежанка, но в този момент не изглеждаше така. Изглеждаше малък и изплашен, свит между майка си и баща си.
— Къде отидохте двамата с Хети след пиесата, Томи?
— Да се разходим с колата — призна той.
— Къде се разходихте с колата?
— Не знам.
Джейк веднага скочи, твърдо решен да играе лошото ченге.
— Можем да те закараме и в управлението, ако предпочиташ, или направо на местопрестъплението. Може би това ще ти опресни паметта, а?
— В какво обвиняваш сина ми, Джейк Адкинс? — попита остро госпожа Кинакис, като се изправи от мястото си.
— Никой не обвинява никого, госпожо Кинакис. Знаем единствено, че Хети си е тръгнала от училището заедно с Томи в петък вечерта, а следващия път, когато някой я е видял, вече е била мъртва. Затова трябва да разберем какво знае Томи за тази вечер. Разбирам, че този разговор не е лесен, но ако реши да не говори с нас, ще стане още по-трудно. И за нас, и за него.
Господин Кинакис се прокашля и направи знак на жена си да седне. Вместо това тя отиде в другия край на стаята и всички зачакахме Томи да продължи. Мина една минута, после той дълбоко си пое дъх и заговори:
— Мислех си, че ще ходим в закусвалнята „Деъри Куин“, но вместо това тя поиска да отидем до езерото Кросби.
Госпожа Кинакис ахна и закри устата си с ръка.
— Ти не ни каза, че си я водил на езерото.
Томи извърна поглед.
— Къде точно на езерото Кросби? — попитах аз.
— На паркинга до плажа. Понякога ходехме там, за да… — Той хвърли поглед на баща си, преди да продължи: — Само да се целуваме. Нищо повече. Тя отдавна не беше предлагала да ходим там.
— И какво стана след това?
— Ами аз си мислех, че тя ще иска да… нали се сещате, но тя не искаше. Каза ми, че не може повече да излиза с мен.
— Тя е скъсала с теб? — попита Джейк.
Томи кимна.
— Държеше се много странно. Аз ѝ казах, че остават още два месеца до завършването и до бала. Не иска ли да отиде на бала?
Погледът му вече беше прикован в собствените му ръце и той говореше така, все едно беше забравил, че всички сме там.
— Тогава тя съвсем притихна. Изглеждаше тъжна. И след минута ми каза, че на някои момичета не им е писано да отидат на бала. Все едно вече знаеше. Все едно знаеше, че ще умре.
Той замълча и зарови лице в ръцете си.
— И какво стана после, Томи?
— Тя си тръгна.
Гласът му звучеше приглушено; искаше ми се да виждам очите му, докато говори.
— Излезе от пикапа и ми каза да си намеря друго фермерско момиче, което ще ме оставя да го чукам. Извинявай, мамо. Каза ми „Чао, Томи“ и си тръгна сама в тъмното. Тя никога не използваше мръсни думи. Не знам защо се държеше така. Не знаех какво не съм направил както трябва.
— Последва ли я?
— Не.
— Сигурно си се ядосал от онова, което е казала.
Той отново вдигна глава и аз видях, че от очите му се стичат сълзи.
— Навън беше студено. И аз си помислих: нека тогава да се прибира пеша. Да ѝ го начукам на нея. Извинявай, мамо.
— Имаше ли някой друг на паркинга?
— Не.
— Размина ли се с друга кола, докато караше натам?
— Не мисля.
— Значи просто я остави да си тръгне и се прибра у дома?
4
Американски празник, който се отбелязва в събота след 9 ноември. На него момичетата канят на танц, обясняват се в любов или дори предлагат брак на обичано, избрано от тях момче. — Бел.ред.