Все пак преди заминаването от Москва бях принуден да реша как да похарча твърде голямата сума рубли в джоба си — грамофонните плочи на Мусоргски и Римски-Корсаков, репродукциите на стари гравюри, пътеводителите, каталозите и други подобни струваха доста евтино. От универмага на Червения площад излязох с четири скиорски шапки — единствената стока, която имаше на втория етаж. Никога няма да забравя лекото презрение на касиерката, която очевидно имаше опит с нашето парадиране с пари и разточително пазаруване.
В някакъв друг магазин, предназначен за туристи, между редиците от окаяни бабушки открих две дървени, ръчно изрисувани Великденски яйца с лика на светия цар Соломон. Пред антиквариата на Арбатская избрах напукана порцеланова чаша, непълен комплект сребърни лъжички и рамка с апликации от алпака. А в подземието на метрото, на мраморно сивата станция „Проспект Маркс“ платих тройна цена за един екземпляр самиздат на един поет, пиян от водка и декламиране на собствените стихове. Но все още ми оставаха твърде много пари. Работното време беше към края си, в Киев щяхме да стоим само два дни, вече си мислех, че с рублите ще попълня нумизматичната си сбирка от времето, когато бях момче, когато открих магазин за часовници.
Отначало бях убеден, че няма да успея да купя нищо, защото в малкото помещение имаше твърде много местни хора. Но тогава забелязах, че всички те всъщност чакат търпеливо пред един от щандовете, там, където бяха изложени хромирани, еднообразни, електронни вносни часовници, които за Запад отдавна вече се продаваха на прилични цени, а тук, както и всичко от отвъдната страна, много скъпо. Никой не обръщаше внимание на часовниците руско производство, така че аз си избрах три ръчни и един джобен, похарчвайки парите, които имах. Спомням си, че имаха необикновено интересни форми, че „зенитът“, предназначен за сестра ми, беше с подчертано голям диаметър, циферблатът му съдържаше двайсет и четири римски цифри; вторият беше марка „Слава“; третият, спортен, твърде подобен по дизайн на съвременния „суоч“, а този, който беше предназначен за баща ми, четвъртит, елегантен „пальот“ с позлатена рамка. Спомням си, че си излязох доволен заедно с един московчанин, който току се спираше също като дете, притискайки бутончето на новия си електронен часовник, очарован от квадратчето треперлива светлина на китката си.
Моите подаръци зарадваха роднините и приятелите, а баща ми беше трогателно горд със своя „пальот“. Носеше го при официални случаи, като за първи път позволяваше понякога на своя класически, кръгъл „техно“ със седемнайсет камъка, който беше получил още през 60-те години за десетгодишна служба, да си почине.
— Работи идеално… — казваше от време на време, цъкайки с език, сверявайки стрелката за секундите на „пальота“ с началото на Вторите телевизионни новини, като все още отказваше да уважи „литературните“ причини, поради които никога не носех своя часовник на ръката си.
Две
Горе-долу година по-късно моят приятел, с когото обикаляхме Гърция, изгуби на плажа ръчния си часовник марка „Омега“. Седяхме пред малък семеен ресторант в подножието на предвечерния Делфи, пийвахме из студена „Рецина“ с парченце старо козе сирене и зелени маслини с едри костилки, говорехме за онова, което вече бяхме видели, за Солун, за Метеора, Олимп, Спарта и Епидавъра, когато той се сети, че този следобед, преди да влезе във водата, долу, на брега, свалил часовника си и го оставил до хавлията. Беше безсмислено да се връщаме до морето не само заради разстоянието, но и защото вероятно изобщо нямаше да познаем точното място сред хаоса от пясъка и прииждащия прилив. Освен това вече се смрачаваше, от слънцето остана само далечна руменина и тлееща топлина в калканите на храмовете на светилищата, кипарисите се губеха в тъмнозелени контури, денят преминаваше в цвърчене на щурци, собственикът на ресторанта прати внука си да сложи на всяка маса по една имитация на антична лампа. Пламъчетата на конопените фитили, напоени с масло, трептяха. А освен това съществуваше и статистика.
— Случва се… Швейцарската камара за часовникарство и Швейцарската федерация на производителите на часовници са поръчали проучване, от чиито резултати става ясно, че годишно всеки петдесети човек губи по един часовник… — каза моят приятел, вероятно, за да се успокои.
— Да, случва се… Но в такъв случай би трябвало поне един на сто души веднъж годишно да намира този нечий изгубен часовник… А това, струва ми се, не се случва — гледах китката на събеседника си; мястото, на което доскоро стоеше часовникът, ми изглеждаше някак отекло, сякаш околната тъкан бе нараснала и погълнала механизма.