— Добре де. — Нана кой знае защо въздъхна, придърпа дебелия си бележник и започна да го прелиства. — Значи няма да можеш да се биеш поне още три години, както и да тренираш възрастни. На един човек му трябва домашен треньор за петнайсетгодишно дете. Как ти се вижда този вариант?
Как ли? Направо разкош! Какво, да не съм малък, че да не разбирам какво значи това — домашен треньор за тийнейджър? Това значи, че имам шанс да се уредя на работа в богато семейство. С моята развинтена фантазия моментално си представих разкошна извънградска къща с голям двор, аз всеки ден спирам пред кованите чугунени порти с любимата си лъскава новичка количка, охранителят приятелски ми махва, а в къщата, в специална стая са подредени всички необходими тренажори, купени, естествено, по мое професионално указание и под моето грижливо ръководство, има и басейн (което е доста важно — нали лекарите настоятелно ме съветваха непременно да плувам — за възстановяването на гръбначния ми стълб и на повредените стави), както и баня (че как без баня в богаташка къща?!), редовно и грамотно тренирам хлапака, и неговите спортни постижения все повече нарастват. И ето го вече шампион. Е, не световен, разбира се, не и олимпийски, но от някакъв районен мащаб — поне като начало за моята собствена школа. Или момчетата от богати семейства учат в частни гимназии? И това е наша обща победа. А после — напред и напред…
— Хубав е вариантът, направо отличен. Какво спортува момчето?
— Момиче е.
— Какво? — не разбрах аз.
— Не е момче, а момиче.
Нана ме гледаше със странна усмивка, чийто смисъл не разбирах. По дяволите! Момиче значи. Добре де, какво значение има? Момиче да е. Да се надяваме, че си е избрало не съвсем „момичешки“ спорт като художествена гимнастика или синхронно плуване, от които аз абсолютно нищо не разбирам. А може всичко да не е чак толкова страшно и момичето да е решило да овладее в домашни условия бойните изкуства, а в тях аз съм спец, за това ме бива най-много.
И зададох вече следващия въпрос, съвсем делови:
— На колко километра е от Московското околовръстно? Далече ли живеят?
— Че за теб какво значение има? — позасмя се Нана. — Нали ти трябва работа и заплата. Или ако живеят далече, работата не те интересува?
— А, не — смутих се аз и си направих извода, че потенциалните ми работодатели живеят някъде на края на географията и ще трябва да пътувам по два часа в едната посока, че и повече. — Просто попитах, да съм наясно.
— Добре, успокой се. Те живеят в Москва, в центъра.
Помислих, че ми се е счуло. Как така — в Москва, в центъра? Къща ли имат? Но щом имат толкова пари — а аз имам представа колко струва къща в центъра на Москва — за какво им е потрябвал някакъв безработен, почти неизвестен провинциалист с тежка травма, след като могат да наемат за треньор на ненагледното си момиченце най-именития и скъп специалист, та дори и олимпийски шампион? А ако парите им не са „толкова“ и те не живеят в къща, къде тогава, ако може да попитам, трябва да тренирам рожбата им? На килимче в коридора? Вярно, апартаментът може да е много голям и в него да има отделно, достатъчно просторно помещение за спортуване, но жизненият ми опит показва, че хора с прилични пари все пак се стараят да живеят в собствени къщи извън града, а не в центъра на столицата.
— Защо? — попитах тъпо.
Нана помълча, загледана кой знае защо не в мен, а в запълнените страници на бележника си. Виж, аз гледах нея и си мислех, че тя, както и преди, буди у мен асоциации с орхидея, поставена на отрупано с книжа бюро. У Нана, ако си спомням правилно, са смесени много гени: корейски, грузински, молдовски и славянски — и това е направило външността й екзотично-прекрасна, макар и неотговаряща на никакви съвременни канони за красота: гарвановочерна коса, едър, леко гърбав нос, дръпнати очи, силно извита горна устна — съчетанието на всичко това беше необикновено, ярко, някак дисхармонично и поради това ужасно привлекателно. Поне за моя вкус. Но ако съдя по това, колко безжалостно бе пресечен навремето моят романтичен порив, подобни вкусови пристрастия са присъщи не само на мен…
— Слушай, Паша — заговори тя най-сетне, — въпросът ти беше правилен. Но аз нямам отговор. Наистина, защо живеят в града, макар да имат повече от достатъчно пари? Или наистина там парите не са толкова много? Самата аз съм натрупала доста въпроси за това и твоята бъдеща работа до голяма степен зависи от готовността ти да ми помогнеш да намеря отговорите.
— Не разбрах — проточих озадачено.