Онази вечер, в която Табита Джут най-после натисна очуканата алуминиева брава, заведението все още заслужаваше лошата си репутация, като обслужваше обществените нужди на хора, по-спокойно вършещи бизнеса си в подобна среда. Проститутки от всички полове, аугментирани или не, идваха тук в началото и края на смяната си, за да се срещат със сводници, наркопласьори и „привилегировани“ клиенти. Пенсионирани мрежови писци поддържаха шумен аванпост в единия край на бара, откъдето подхранваха все по-тайнствени клюки, единствената останала им стока. В отсрещния край имаше ниска сцена, на която провалили се актьори намираха равновесието, необходимо им, за да понесат професионалния си упадък. Когато изпаднеш от афиша на театър „Наш“, идваш направо на сцената на „Мьобиусов лист“. В момента на нея стоеше мъж, нисък, набит мъж, доста добре изглеждащ, помисли си Табита, когато автоматично го погледна на влизане. На рамото му имаше папагал. Приличаше на истински. Мъжът свиреше на някакъв инструмент, но в глъчката не се чуваше нищо.
Запъти се право към бара. Хайди беше там.
— Търся човек на име Трийст — каза Табита.
— Замина — отвърна Хайди.
Тя изпъшка. Очакваше го.
— Къде мога да го открия, Хайди?
— На Калисто — подхвърли барманката, докато бършеше плота.
— По дяволите — с известна нежност изруга Табита. — Беше пуснал обява за работа по мрежата, знаеш ли нещо по въпроса?
Хайди поклати глава отрицателно и посочи с очи към сцената. Мъжът бе разперил ръце настрани. Папагалът тичаше от едната му длан до другата.
— Не е зле, нали? — отбеляза тя.
— Нищо не чувам — сви рамене Табита.
— Не говорех за музиката.
Табита ледено й се усмихна. Но въпреки това погледна към човека.
Свиреше на ръкавица, сега можеше да види, въпреки задимения сумрак. Пееше, а може и да беше някой друг. Не забелязваше да мърда устни. Красиви устни, прекрасно изваяни, а очите му бяха кафяви и кръгли. И през цялото време, докато го наблюдаваше, не преставаше да си мисли: „Двайсет и четири часа. Копелета“.
— Да знаеш на някой друг да му трябва баржа? — попита тя. Никога не й се бе случвало, никога не я бяха заплашвали, че ще й отнемат кораба. Ужасяваше се, че „Алис“ може да попадне в ръцете на ченгетата. — Няма значение какъв е, стига да не е перк — добави.
Табита откъсна очи от мъжа на сцената и хвърли поглед към комарджиите. Край витрината се разиграваше някаква сложна игра с пулове. Дебели пачки стари пари бързо сменяха собствениците си. Куриер на отрови пиеше от една чаша с рибар. Две палави тригодишни трантки в кремави кожени дрехи и слънчеви очила позираха край стар музикален генератор и се лигавеха с ликьор от сладник.
— Сега никой не работи — обясни Хайди. — Карнавал е. Да ти дам ли нещо за пиене?
Табита въздъхна.
— Бира.
Барманката изброи седем вида на един дъх.
— Която ти е най-близо — отвърна Табита.
Карлос трябваше да познава някого. Тя отиде до телефона, който се намираше на стълбището за мазето под сцената. Когато минаваше покрай артиста, видя, че пее птицата. Приличаше на папагал, но не звучеше така. Можеше да пее. Имаше сладък треперлив глас и пееше за жълта птица, кацнала високо на бананово дърво.
Карлос го нямаше. Остави му съобщение, каза, че ще му позвъни по-късно, но си помисли, че навярно няма да го направи. Спокойно можеше да замине за Фобос или Дълъг живот, да провери дали там няма нещо, дали не е останал някой, който да не е отлетял за карнавала.
Табита отпиваше от бирата си и гледаше към музиканта. Харесваше го. Беше загорял и загладен, с лъскава черна коса. Носеше хубава блуза на алени и бели райета, псевдопанталони и еспадрили. Изглежда имаше и талант, макар че невроиндуктивната ръкавица вече бе малко старомодна, дори в Скиапарели, където времето беше замръзнало. Звукът й бе дълбок, електронно гладък и плавен, но с толкова фини вибрации, че едва се различаваха отделните ноти. Мелодията шеметно се изви и се раздели на две части, съзвучни сами по себе си. Публиката заръкопляска. Мъжът се усмихна. Птицата кацна на рамото му, притисна главичка към бузата му със затворени очи и запя зловещ, безсловесен напев.