Последва безшумен жълт блясък.
Проточили шии към екраните, те видяха зейнала дупка в надвисналите над тях мрежи.
Ликуването беше възторжено. Близнаците я прегръщаха и надаваха диви викове към Кстаска.
Табита стисна зъби. Готвеше се за следващия си изстрел.
„Алис Лидъл“ все още весело се поклащаше назад от отката. „Грозната истина“ бе изчезнала от всички монитори и насочващата камера трескаво я търсеше.
— Ето ги!
Тя върна кораба назад и заобиколи смалилото се зелено листо, което плавно се плъзна точно в средата на мерника.
Табита натисна бутона. Блясъкът от изстрела освети кабината. Всички заръкопляскаха.
— Нали каза, че тази бракма не била въоръжена! — обади се Марко.
— Това беше преди — отвърна тя.
На екрана ослепително лилаво сияние отбеляза попадението на второто торпедо. Не можеше да види какви щети е нанесла на кораба. „Грозната истина“ отново застана в средата на мерника.
Близнаците се хвърлиха към бутона.
— Дай на мен!
— Дай на мен!
Изведнъж Табита се озова сред остри лакти и размахващи се ръце.
— Хей! — извика тя.
Докато се опитваше да си възвърне контрола над пулта, сребристата опашка отново се преметна през рамото й.
Кстаска пое инициативата.
Кипнала, Табита погледна към екраните, после към илюминатора.
Не се случи нищо.
Тя разблъска всички настрани и отново натисна бутона. После пак.
Нищо.
Откъдето и да се бяха появили при случайните измествания на хиперпространствения скок, торпедата бяха само две. Сега оставаха единствено бутонът и надписът, само насочващият монитор, на който се уголемяваше бодливият силует на врага.
— О, Господи…
Пулсовото оръдие на Анакондата отново завибрира и бяла мълния обгърна „Алис Лидъл“.
38.
Мрак.
И навън, и вътре.
Нямаше нито искрица енергия, нито една лампа на борда на „Алис Лидъл“ не светеше. Нито в кабината, където бяха угаснали всички пъстроцветни датчици, диоди и индикатори. Нито в трюма, където безоко и нямо лежеше оборудването на „Контрабандистите“. Нито в камбуза, където хладилникът внезапно бе изпиукал и спрял. Нито в двигателите, които изхвърлиха последна невидима струя плазма и после бързо изстинаха в ледената тъма.
Аварийните системи не функционираха. Товарните роботи стояха в нишите си в трюма, неподвижни като замразения фраск. Крановете лежаха свити като стоманени змии. Всички скенери по корпуса бяха ослепели. Автоматичните бели дробове, които освежаваха въздуха на „Алис Лидъл“, изхриптяха и утихнаха.
Времето изтичаше.
Единствената светлина в тъмната кабина идваше от червените очи на Кстаска Херувима. Табита гневно натискаше клавишите и превключваше лостчетата. Не се случваше нищо. Тя обвинително изгледа Кстаска, сякаш имаше някаква вина. Без енергия скоро щяха да бъдат притеглени в парализиращите мрежи на „Грозната истина“ и тогава никога повече нямаше да има енергия.
— Кстаска! — умолително прошепнаха Близнаците.
Смутен от внезапния мрак, Тал летеше наоколо и се блъскаше в мониторите.
— Тук, Тал — накрая се смили над папагала Марко.
Табита се отпусна върху пулта. Беше пришпорвала и претоварвала „Алис“ в опит да я спаси от ченгетата, само за да я отведе в ръцете на пиратите. Повече не можеше да направи нищо.
Усещаше, че Близнаците я потупват, галят и провират мършавите си ръце през мрежата.
— Табита…
— Табита…
— Кои са тези?
— Къде ни водят?
Тя ги отблъсна.
— Алис? — Превключи на гласов режим. — Чуваш ли ме, Алис?
Не получи отговор. Вместо това чу Марко тихо да ругае под нос.
Зачуди се какви са възможностите й.
Зачуди се дали изобщо има възможности.
Зачуди се дали ще умре.
Заслепиха я лъчи на прожектори. Похитителите им разглеждаха плячката си.
Близнаците отново молеха херувима.
— Кстаска, не можеш ли…
— Кстаска, сигурно…
Но херувимът го нямаше.
Яхнал летящата си чиния, той припряно влизаше в предния ляв шлюз, като в движение си слагаше качулката.
— Кстаска? — извикаха те.