40.
От херувима нямаше и следа. Търсиха го и го викаха през цялото време, докато Табита включваше аварийните системи. Ала не получиха отговор. Дълго чакаха под сянката на помрачнелия пиратски кораб, ала нямаше смисъл. Онова прошепнато пожелание беше нейният прощален благослов.
Кстаска бе открила някъде отвор за ловката си опашка, за да се вмъкне в електрическата система и да я унищожи. Това обричаше „Грозната истина“ да се носи тъмен и мъртъв из пустото царство на междупланетния космос. И Кстаска заедно с него.
Единодушно решиха да не викат сами дявола, като търсят тялото на херувима. Един труп, помисли си, но не го каза гласно Табита, беше достатъчен. Тя включи основните двигатели и бавно потегли напред, надалеч от мъртвия кораб. Напуснаха сянката му и го оставиха зад себе си. Фигурата на носа му се хилеше в мрака. Той постепенно щеше да се установи във вечната си орбита, поредната купчина безжизнени останки, беззвучно въртящи се около слънцето.
Когато корабната личност на „Алис“ си възвърна формата и пое управлението на кораба, капитанът и пътниците съблякоха скафандрите си и седнаха заедно в трюма пред последните кутии чай. Марко беше навъсен и или ръмжеше с омраза, или нервно, пискливо се опитваше да успокои духовете. Тал отказа да кацне на рамото му и разсеяно летеше между кутията, високоговорителя и перилата на стълбата.
Близнаците Зодиак бяха съкрушени.
— Идваха да гледат нея — каза Саския. — Не нас, с нашите тъпи трикове и песни. Нея… Кстаска… Тя беше следващото поколение на човечеството. Можеше да лети. Можеше да диша във вакуума. Можеше… тя…
Саския замълча и зарови лице в рамото на брат си.
Марко се прокашля, наведе се напред със сключени пръсти и опря ръце върху коленете си.
— Може би някой трябва да каже няколко думи — колебливо предложи той. — Капитане, хм, предполагам, че би трябвало да го сториш ти.
— За Абраксас ли? — отвърна Табита. — Не.
Тя седеше до него върху един от куфарите, изгърбила рамене, стиснала длани между бедрата си. Потърси с очи сребристосивия ковчег. Някой отново го беше покрил.