Клони шибаха стъклото на илюминатора, изтръгваха скенери. Табита вече не можеше да вижда. Тя изкрещя нещо, закрещя заедно с кораба си, който пищеше по време на удара.
Корпусът се плъзна и завъртя в месестите храсталаци и овъгли всичко под себе си. По смачкания метал закапа сок и слуз. Наоколо кънтяха викове и панически писъци.
И после всичко свърши.
Растителният сумрак покри разбития кораб. Ужасната топлина се усили. Серни потоци струяха през пропукания плексиглас и разкъсаната стомана.
„Алис Лидъл“ беше завършила полета си.
В пръстта, в джунглата на Венера.
Част четвърта
Пленници на богинята на любовта
41.
Днес малцина си спомнят, че планетата Венера носи името на древната богиня на любовта. За нас, особено за онези от нас, които сме били там, на планетата Венера няма нищо прекрасно.
Венера никога не е била сериозен кандидат за колонизиране, дори през Емигрантските години, когато бяха осъществени далеч по-безумни проекти. Опитомяването на онези огнени континенти и намусени морета е задача, от която скоро се отказаха всички други, освен ексцентриците и лудите. Целият свят беше изоставен на почитателите на странностите и крайностите, за които „Вулкан Турс“ все още осигурява прословутите ежемесечни екскурзии. Дори те не се опитват да се спуснат на повърхността на този извратен и гибелен свят, където слънцето свети бавно и назад.
Не че лицето на Венера не е красиво, особено, когато, го съзираш за пръв път. Нейната пенлива атмосфера е толкова плътна, въздухът, е толкова влажен, че всички климатични пояси представляват петна с различни цветове, които искрят и се променят през целия ден. При бавното напредване на тлеещия терминатор в блестящия край на света сияят белите вълни на Ниоба, тук-там обагрени в розово-жълто и бледолилаво, докато по-нататък, покрай Ейсила, вече бушува оранжев огън, осеян с черните петна на мълниите. В белия зной на невъобразимото пладне Маре Евита Перон пламти като стопено злато, дими и искри във всички цветове на дъгата, долината Йезавел е като тюркоазено мастило, поръсено със синкавозелена пяна. Изтегната в мудния следобед, дреме Переландра Планития и по хребетите й проблясват остри зъбери. Вечер обгръща Астерия, чиито мъгли са като излъскан бронз под последните слънчеви лъчи.
Нощта е синя, ултрамаринена, синьо-черна по склоновете на Нокомис. Заслепен, човек се извръща от илюминатора и си поглежда часовника. Наслаждавал се е цял час и все пак му се струва не повече от миг. Ако е млад и емоционален, Венера сякаш го мами с обещанията, предизвикателствата и огнената си красота. Ако не е толкова млад, ако не е готов да приеме този свят на доверие, той ще му се възхищава, но през цялото време ще се чуди каква жестока реалност се крие под богатата му, пищна мантия.
Основателно.
Гигантските вулкани на Бета Регио бълват пламтяща кал по огнени плажове от разяден сив камък. На запад, отвъд планината, голите шисти отстъпват пред монотонни пустини от пясък, който пълзи и скърца, нажежава се денем и замръзва нощем. На север, в котела на Мнемозина, серни урагани постоянно брулят влажните низини. На юг, във Феб и Темида, буйни, възлести блатни дървета изливат отрова в зловонни зелени мочурища. На изток е Морето на Гуинивиър, от червеникавите вълни на което изскачат гигантски змейове, за да погълнат криещите се пясъчни акули.
На полюсите, също като в пустините, не вирее нищо. Полярните райони на Венера са леден ад, в който титанични ветрове се борят със затвора си, вият й стенат, докато хвърлят химичните снегове в луди въртопи и ледени бели дъги.
Кораловите рифове на Ереб се издигат от лепкавото море като грамадни назъбени кули. Ерозирали хребети се извиват в продължение на десет-двайсет километра в черните води. Там, където се срещат, те вдигат неподвижни експлозии от бодливи възли и групи минерални зъби. Медузите, топки мускулеста слуз, широки колкото маса, се носят покрай тях, подхвърляни от бури, които цепят гъстите вълни. Целите коралови скали са покрити с тяхната тъкан. Ъгловати, мастиленочерни омари, дълги половин метър, ръфат парчета от потръпващата им плът, гущерни пирани се борят за очните им стълбчета.
Между пепелните конуси в Беладона все още димят и кипят катранени ями. Сред черната трева по склоновете на древните кратери, която окаяно се олюлява под разяждащия вятър, нискорасли дървета вирят клони към тежкото небе. Листата им са като мазна кожа, ала през есента, която в тези ширини настъпва рано, те се сбръчкват и отлитат като овъглени парченца хартия от огън. Плодът е светъл, продълговат и заострен и напомня на болна бамя. Нощем се спускат ята от десетки хиляди люспести пещерни прилепи и оголват клоните. Кората на тези тъжни дървета е ронлива и постоянно отделя гъст сив сироп, защото са приемници на вид паразитни червеи, които се хранят с ликото им. По цяло лято те дъвчат и се размножават, дъвчат и се размножават. Говори се, че понякога заразеното дърво димяло, дори избухвало в пламъци от собствената си вътрешна топлина.