Фауната на Венера е безмозъчна, войнствена и дива. Представителите й са бронирани и ноктести, движат се под коруби, плътно притиснати към земята. Оставят следи от слуз и слюнка, от кръвта и телесните течности на жертвите си, създания, по-непредпазливи и по-зле въоръжени от тях. Саблезмии и гигантски огнени скорпиони обитават лепкавите амонячни тресавища на Айно. По бреговете на Вирсавия живее стрейкъровата костенурка, която всъщност изобщо не е костенурка, а плосък кайман с оловна коруба, чиято тежест в девет от всеки десет случая накрая строшава тлъстата му шия, както и броненосците канибали. Мишницата на Афродита е дом на тежките метални игуани, лилави като петно от натъртване, и на различни видове азбестов мравояд.
Тяхната плячка са паразитните червеи и други подобни. Голи охлюви, дебели и жълти, или сиви и груби като овесена каша, гигантски стоножки и тлъсти бежови бръмбари с девет крака, млечнокафяви пълзящи кукумявки, бързи космати паяци. Бозайниците, ако изобщо някога са се появили в кипящото венерианско животинско царство, не са имали никакъв шанс да оцелеят.
Природата определено е имала право да остави Венера като котел от зародишно химическо и растително насилие, в който влечуги воюват с насекоми, и милостиво да не я надари с разумен живот. Само си помислете каква жестока раса би излязла от онези адски гори, какви крепости от черен камък биха се издигали сред онези ужасни хълмове, от които се бяха извърнали дори фраските. Някой ден тези създания биха могли да разперят мазни ципести криле и да се извисят над зловонния въздух, най-после да протегнат нокти към космоса и да сграбчат, да речем плодородната почва на Земята.
На Венера няма разумен живот, така че нямаше кой с ужас и страхопочитание да гледа свръхнажежения „Таласъм“, който разцепи горския покров, вдигайки мощни вълни от кал и листа, и накрая спря сред храсталаците на Афродита Тера.
42.
Табита Джут повдигна глава.
Светлината бе странна, лепкава и подземна. Видя отломки и опустошение. Илюминаторът беше разбит и покрит с плътен пласт червена пръст, смачкана плесен и листа. Уредите бяха изтръгнати от леглата им и лежаха разбити на пода сред кал и блестящи парченца плексиглас. Задържащите мрежи бяха откъснати, из кабината бяха пръснати мазни парцали, стари дискове с маршрути и празни кутии. По пулта премигваха червени светлини, всички скенери бяха повредени или безполезно бръмчаха.
— Алис?
Нямаше отговор.
Табита протегна треперещата си ръка към клавиатурата. Изпаднала в шок, не можеше да си спомни нито една команда. Носеше се съскане, което едва след няколко минути успя да определи като изтичане на кислород от скафандъра й. Все още бе свързана с канала на корабната личност, но слушалките бяха неми.
— Алис, чуваш ли ме?
Нищо.
Очите й се замъглиха от сълзи. Носът й течеше. Тя провери налягането в кабината. Беше огромно.
Венерианско.
Табита шумно подсмръкна и преглътна. Казваше си да престане да трепери, казваше на алармите и прожекторите в черепа й, че няма нужда от тях.
В отвратителната каша, която покриваше илюминатора, внезапно пропълзя нещо малко и я накара уплашено да извика. Просто гущерче, помисли си тя, Но в джунглата навън дебнеха и по-големи създания. Бе чувала за тях. Грохотът от катастрофата ги беше подплашил. Ала щяха да се върнат.
Междувременно ги зяпаше гигантско, вездесъщо, невероятно враждебно чудовище, което ги заобикаляше отвсякъде и нямаше да си иде за нищо на света. Планетата.
Табита дълбоко си пое дъх. Кислородът проясни главата й, направи всичко малко блестящо, малко нереално. Тя натисна няколко клавиша, отвори аптечката — поне тя работеше — и извади отвътре коктейл от глюкоза, кофеин и още пет-шест други стимуланти. Докато го пиеше, отново повика Алис. Предполагаше, че самата пластина в компютъра е непокътната, но не можеше да установи контакт с нея.