Ако корабната личност бе мъртва, нямаше никакъв шанс.
Корабът беше уязвим за стихиите. Табита изключи двигателните системи, навигационните вериги, задъхващата се вентилация и всичко останало, което все още функционираше.
И едва тогава си спомни, че има пътници. Тя натисна бутона на комуникатора.
— Добре ли сте всички?
Мълчание. После някой се обади:
— Ало, ало, Табита? — промълви немощен глас. Един от Близнаците. — Могул, Могул е…
Гласът секна, промърмори нещо на някого, после настана тишина. Табита чуваше накъсаното си дишане. Тя плесна с длан по шлема си. Разнесоха се тежки стъпки, объркани гласове, един от които на Марко.
— Саския? Там ли си? Какво се е случило с Могул?
— Нищо ми няма — енергично отвърна акробатът, прекалено близо до микрофона. — Ти добре ли си, Табита?
Да, струва ми се — отвърна тя. — Алис е…
Не знаеше какво е станало с Алис. Отново опита с клавиатурата. Екранът премигна и се изпълни със смущения.
Внезапно от трюма се чуха крясъци и тропане.
Саския — Табита бе сигурна, че е Саския — уплашено изпищя.
— Саския? Какво става? Какво има?
— Не, не, върни се! — извика близначката. Трополене, скърцане, прекатурване на багаж.
— Саския! — отново опита Табита.
Марко викаше, Саския викаше, Могул викаше, не можеше да се разбере нито дума. Табита отключи шлюза на трюма. Не се случи нищо.
— Добре ли сте всички? — повтори тя. — Какво стана? Ужасени гласове, паника, тичащи стъпки. Никой не я слушаше.
Табита не искаше да помръдне. Не искаше да напусне мрежата си. Искаше да остане там, изолирана от чудовището. Не искаше да знае какво става в трюма. Щеше да ги остави да се изпобият помежду си и да се свърши с това.
Тя откопча мрежата и се затича по наклонения под, като разритваше пръснатите останки.
Чувстваше се тромава, сякаш се движеше под вода. Усили притока на кислород в скафандъра си и с олюляване се спусна по рампата в трюма.
Вратата бе затворена и изкривена. Опита се да я отвори. Не поддаваше. Табита заудря по нея с юмруци.
— Хей! — извика тя. — Хей, чувате ли ме?
Нищо. Включи радиостанцията и отново ги повика.
Пак нищо.
Огледа се наоколо. Илюминаторите бяха покрити с извънземна растителност. Коридорът тънеше в кехлибарен сумрак. И двата предни шлюза бяха издържали, макар че лявата стена бе жестоко огъната.
„Алис“ беше добър кораб. Вече не строяха такива.
Втурна се обратно в кабината и затършува в едно от чекмеджетата, където смяташе, че може да има лост. Нямаше, но откри голям гаечен ключ. Извади го и се върна при трюма.
Пъхна ключа между касата и вратата и натисна. Той се изплъзна и едва не се блъсна в шлема й. Внимателно! Все още трепереше и беше възбудена от кислорода. Отново заблъска по вратата, ала не получи отговор.
Завъртя се и се покатери по стената, приклекна и се хвана за изкривения ръб на вратата. Решително вдигна ключа над главата си и удари огънатия метал. После скочи долу.
Вратата със скърцане се отвори като капак на консервена кутия.
Вътрешната вече бе открехната. Табита спря с ключа в ръка и надзърна през пролуката.
Помещението тънеше в мрак. Сцената й се стори същата като онази преди да прати роботите да разчистят: разхвърляни кашони и сакове, професионално оборудване и лични вещи, кабели, част от психеделичния стенопис на Саския.
Не забеляза нито кръв, нито трупове. Ако вътре имаше див венериански звяр, тя не можеше да го види.
С разтуптяно сърце, Табита отвори вътрешната врата с крак.
Нямаше никой.
Като разрита пръснатите по пода чанти и дрехи, тя влезе в трюма.
Кракът й опря в тяло. Един от роботите, съвсем смачкан.
Друг робот седеше пред нишата си с дайре в манипулаторите си. Тя застана до него и бързо плъзна поглед наоколо.
Огромен черен Молец Пляскаше с криле и жужеше до угасналия вентилатор.
Табита разрови багажа, докато се увери окончателно, че няма никой, после изтича при задния шлюз и излезе от трюма. Погледна в тоалетната, камбуза и каютите. Всичко бе обърнато с главата надолу. Илюминаторите бяха покрити с кал.
Върна се в трюма, премести някакъв съборен високоговорител и претърколи сплескания робот. Беше безнадеждно. По тялото му имаше влажни петна, сякаш предусетил края си, се е разплакал. Тя се наведе над него, като прокарваше фиброоптичните му вътрешности през пръстите си.