Сред разсипаното съдържание на кош с резервни части видя ръба на порцелитовата пътна кутия на Тал. Табита я издърпа навън. Все още бе затворена. Индикаторите на жизнените признаци светеха в зелено. Тя почука по капака.
Нищо.
Наклони се и с известна трудност доближи външния си микрофон до пролуката на капака. Стори й се, че чува тихо похъркване.
Напълно объркана, Табита се изправи и затърси с поглед из трюма, като бършеше мокрите пръски от стъклото на шлема си.
Валеше. В трюма на „Алис Лидъл“.
Едва тогава й дойде наум да вдигне очи нагоре.
Таванът бе пробит като картонен кашон, изтърбушен от изгубил търпение човек. През лилавия листак навън венерианското небе висеше, сякаш бе от нажежен до червено цинк.
Табита нарами тежкия ключ, изкатери се по стълбата и подаде глава навън.
„Алис“ беше потънала в каша от смачкана растителност. По покрива на кораба се валяха отчупени вейки и лиани, много от тях овъглени. Земята бе мочурлива и от нея се издигаше пара. Между странно издутите клони на дърветата се виждаше тежък вълнист облак, покрил небето като обърнато наопаки море. Гората представляваше лабиринт от сенки, тук-там разкъсвани от снопове заплашителна светлина, плътна и огнена.
Трябваше й известно време, за да забележи, че светлината е заоблена. Светът като че ли се надигаше наоколо й, сякаш стоеше на дъното на огромен леген, пълен е гниещи растителни останки.
Тя ги повика по радиостанцията. Стори й се, че долавя далечни гласове и шляпащи звуци, ала никой не й отговори.
Отново включи ботушите си и предпазливо изпълзя навън на дъжда.
Без да обръща внимание на болките и изтръпването в крайниците си, Табита се изправи върху горещия покрив на кабината и погледна по дължината на разбития си кораб.
Всички скенери и антени, които бе поправила по време на пътуването, бяха жестоко изтръгнати и изкривени. Корпусът на „Алис“ беше обгорен и ожулен, сякаш е минавал през гигантска мелачка. Медните му инкрустации бяха покрити с прах и разядени от киселина чак до основата. Крилете му бяха огънати и от тях висяха лепкави лиани. Навсякъде имаше лилаво-червена кал и лъскавочерна пръст.
Лежеше на открито пространство, което неволно бе разчистил с падането си. Зад него се виждаше тунел от повалени и счупени дървета. Можеха да се нарекат „дървета“ само по аналогия, разбира се. По-скоро приличаха на отпуснати купчини мухлясала кожа, на кули от смачкана гъба или на грамаден плачещ карфиол. Много от тях бяха почернели и горяха.
Табита викаше ли, викаше.
Проблесна зелена мълния и в ушите й отекна тътен. Тя се огледа наоколо, ала всичко бе толкова объркващо, дърветата бяха толкова много и толкова странни, светлината — толкова мрачна и изкривена, че не можеше да си обясни какво вижда. Мочурището като че ли се надигаше и пулсираше наоколо й.
Листакът от дясната й страна прошумоля.
Тя стисна ключа. Сърцето й туптеше в гърлото.
— Табита! — разнесе се в ушите й вик, отчаян и познат. Някой от Близнаците се беше справил с радиостанцията.
— Кой е там?
— Саския.
— Къде сте?
— Тук — отвърна акробатката. Табита впери очи в храстите.
Клоните отново се раздвижиха. Зърна сребриста фигура, която си проби път през гъсталака и излезе на открито.
— Какво става? — попита Табита. — Къде са те?
Саския се задъхваше и от думите й не се разбираше почти нищо.
— Марко тръгна след него, Могул също, но той е ранен. Ранен в главата. Не мога да го открия.
Скафандърът й, едва сега забеляза Табита, бе уникална изработка от светъл хром. Всичките му системи бяха събрани в една-единствена тънка гръбна перка. Изглеждаше така, сякаш би се чувствала по-удобно под вода, като някаква футуристична акула киборг.
— Къде сме, Табита?
— На Венера, ти къде мислиш? — Беше ядосана, че са избягали, дразнеха я несвързаните думи на Саския.
Отново блесна мълния. Дълбоко в гората нещо започна, да вие към нея.
— Ела вътре — каза тя и се върна обратно по същия път, по който бе излязла.
Близначката влезе в трюма и се приближи до Табита. Лицето й под триъгълния визьор беше восъчно бледо и измъчено.
— Могул е ранен в главата — замаяно повтори тя.