Смътно си спомняше, че предишната вечер я е вадила. Но нямаше спомен да я е връщала вътре. Касетата беше чисто черна, без етикет, дори без името на производителя. Зачуди се откъде я е взела и кой я е изгубил.
В прашната уредба до лавиците е касети имаше четящо устройство. Табита отиде при него и го включи.
— Тъжна приказка във всичко окаяна! — внезапно изкряка Тал.
Тя едва не изскочи от кожата си.
— Господи, птицо, недей да правиш така — измърмори Табита. Започваше да й лази по нервите.
Пъхна касетата в устройството.
Но не разбра нищо от онова, което се разнесе от тонколоните: тихо море от съскане и постоянно скърцане. Зачуди се дали е заредила касетата правилно. Приклекна, за да провери дали се върти.
Марко се пресегна над рамото й и натисна два пъти стопа.
Касетата излезе навън.
Той хвана подмишниците на Табита, повдигна я и я завъртя с гръб към уредбата.
Беше небръснат и носеше оръфан хавлиен халат, от който висяха конци. Големите му кафяви очи бяха мътни и безизразни. Миришеше на топлина и сън.
Табита се отпусна в прегръдките му и го целуна.
— Не е записано нищо — каза тя.
Марко отново протегна ръка, извади касетата и я върна обратно в кутията й.
— Щом искаш музика, ще ти намеря нещо — припряно заяви той и се извърна от нея. Взе някаква касета от лавицата и я пусна.
Тя засвири по средата на нещо глухо, което се повтаряше във все по-високи гами. Бе тихо и много приятно.
— Това ти ли си? — попита Табита.
— Това ли? — Марко погледна към касетата, която току-що беше пуснал. — Да.
После хвърли загадъчния запис върху масата до нейната чанта.
— Добро утро, Тал — усмихна се той и погали папагала, който зацвъртя и загриза пръста му.
— Чувствам се ужасно — въздъхна Табита. — А ти?
— Естествено — разсеяно отвърна Марко. — Искаш ли кафе? Ще донеса.
Донесе го. Освен това бе избръснат и облечен.
— Трябва да замина за Изобилие — каза той, — за да събера останалите от групата и цялото ни оборудване. — Седеше на дивана с лице към нея, отпуснал ръка върху облегалката. — Довечера ще свирим там. После можеш да ни откараш до мястото на следващия ни ангажимент.
— Къде е следващият ви ангажимент? — попита тя.
— На Титан — отговори Марко и отпи от кафето си.
— Колко сте?
— Аз. Тал. И още двама-трима. Да кажем петима. Или четирима, ако не броим Тал.
Чул името си, папагалът високо изкряска.
— Странно — обади се Табита, — прилича досущ на папагал.
— Ами че той си е налагал. Е, нещо такова. От Алтецея е, една планета там някъде. Спечелих го на покер и го научих да пее. Да прави фокуси, Не обича космоса, нали, приятел?
— Бананово дърво! — изцвъртя Тал. — Стрити наогар доместика! В Монгу Таун, където съм роден, живееше мома щастлива, високо на бананово дърво!
— Млъквай, Тал — силно извика Марко.
Птицата се подчини.
— Мрази да пътува — продължи той. — Държа го в специална кутия. Трябва да е тук някъде.
Марко разсеяно се огледа наоколо.
— Е — каза той. — Готова ли си?
Табита кимна.
— Но ни трябва нов осев ключов кристал.
— На „Нас“ ли? Кои „нас“? Мислех, че си сама.
— Искам да кажа, на „Алис“ й трябва нов осев ключов кристал.
— Ще й вземем. На Изобилие.
Тя се замисли. Всичко това не й харесваше. Изобилие беше отврат. А на Титан нямаше никакъв шанс да намери товар за обратния път. Но дотогава оставаше много време. А Марко бе тук. И имаше пари.
Табита се прокашля.
— Е, ще се наложи да рискуваме и да изчакаме до Изобилие. Но ми трябват двеста и петдесет в аванс. — Тя погледна към часовника. — За да платя глобата.
Марко замръзна на мястото си.
— Каква глоба?
— Не ти ли разказах?
Разказа му. Той се засмя. И продължи да се смее.
— Не е чак толкова смешно.
— Разбира се, че е смешно! Оная гадинка, политнала във въздуха…
Табита отпи от кафето си.
— Скъпа шега — отбеляза тя.
— Е, да видим. Двеста и петдесет.
— Триста с пристанищната такса и всичко останало. Триста седемдесет и пет с горивото.
— По дяволите, можем да ги платим. Можем да ги платим заради теб.