Табита се изпълни с облекчение. Мразеше пазарлъците. Пък и като че ли никога не беше в положение, което да й позволява да се пазари.
— Та колко струва този кристал?
Тя му повтори думите на Карлос.
Марко дори не мигна. Табита се зачуди дали не е сбъркала в преценката си за това колко получават музикантите в „Мьобиусов лист“.
— Имаш ли толкова?
— Естествено. Естествено, че имаме. Е, Хана има.
— Коя е Хана? — попита Табита и долови остра нотка в гласа си, която не й хареса.
— Нашата мениджърка — отвърна той. — Това е нейният апартамент.
— Тук ли живее? — Не можеше да повярва. Въпреки всички мебели и уреди, въпреки касетите по лавиците, жилището изглеждаше запуснато. Като че ли някой го използваше само за междинна спирка. Не се усещаше личността на собственика.
— Не. Ще те запозная с нея. Хана ще ти хареса.
— На Титан ли живее?
— На Титан ли? Не.
— А, тогава на Изобилие.
— Не че живее и там, не — отвърна той. — В общи линии… само действа от Изобилие.
Понякога говореше ужасно уклончиво. Табита предполагаше, че всички известни или поне известни в миналото личности ревниво пазят правото си на личен живот. Нямаше нищо против да го откара на Изобилие, намираше се на една крачка разстояние. Даже можеше да се окаже забавно. Но изобщо не бе убедена, че ще изтърпи него и група непознати чак до Титан през дълбините на хиперпространството, където не можеш да избягаш от спътниците си.
Накрая се предаде. Навярно можеше да промени решението си, когато стигнеха на Изобилие и получеше кристала.
Тя се изправи и отиде при телефона.
— На кого се обаждаш? — попита Марко.
— На ченгетата — отвърна Табита. — За да можем да заминем, трябва да им платим двеста и петдесетте.
— Аха — кимна той. Не звучеше особено ентусиазиран.
Табита стоеше със слушалката в ръка.
— Става ли?
— Естествено — каза Марко. — Естествено. Естествено.
11.