После я целуна, помилва гърдите й, навлече изтъркано яке от омекотена кожа И излезе от апартамента, помъкнал кутията с Тал на едното си рамо и платнен сак на другото.
Табита се надяваше, че не прави грешка.
Особено като допускаше хора на кораба си.
Не че „Алис Лидъл“ беше особено деликатен или уязвим. Обикновен работен кораб, който по нищо не се различаваше от останалите като него. Имаше си особености, разбира се: двигателят му бе капелански като на всички други и никой не разбираше нищо от него. Можеха да го управляват само корабните компютърни личности с помощта на някакъв неуловим код, вграден дълбоко в програмите им.
Когато Табита Джут се запозна с Марко Мец в Скиапарели, това беше също толкова вярно, колкото в дните на Голямата крачка, години преди нейното раждане. Никой не бе успял да открие как функционират двигателите, които Капела толкова щедро раздаваше. Капеланите не забраняваха проучванията, поне не директно. Просто уверяваха хората, че механиката на хиперпространственото изкривяване е недостъпна за техните малки мозъчета. Онези, които упорстваха, се сблъскваха с обезкуражителната склонност на двигателите да избухват или да се стопяват при най-слабото докосване с отвертка. Ако все пак успееха да ги отворят, откриваха, че са пълни със сухи листа.
По природа хората са любознателни същества. Не всеки се задоволява да остане непросветен потребител на непонятна техника. Но дори онези, които се мъчеха да открият принципите им на действие, трябваше да се признаят за победени. Гениални хакери, работещи по секретни проекти в безпощадни компании като „Фриуин Майсан Тобърмори“, бяха откарвани посред нощ с необозначени линейки след припадъци от тайнствени нови заразни болести и мозъчни удари. Някои неблагодарници и безотговорни разпространители на слухове се опитваха да свържат с тези внезапни изчезвания еладелдийците, в което нямаше абсолютно никаква логика. Еладелдийците не се занимаваха с медицински въпроси.
При отсъствието на разбиране, процъфтяваха суеверия. О, само как процъфтяваха. Колко пъти Табита бе чувала в случаен разговор с пилоти в някое общежитие или бар, че корабът им минал по неизвестен курс? Курс, който въпреки това ги отвел до целта им невредими и навреме? И както по-късно се оказало, това им помогнало да избягват напълно непредвидима опасност или забавяне? Колко кораби внезапно развивали странни призрачни персони, механични полтъргайсти в машинното отделение, гласове, където преди нямало нищо? И колко пъти при навлизане в обитаемия космос тези загадъчни явления изчезвали също така внезапно, както и се появявали? „Това е също толкова вярно, колкото, че сега седя тук и разговарям с теб — Настояваше Доджър Гилеспи, която никога не се поддаваше на фантасмагории и случайни халюцинации. — Електриковосиня гъсеница, дълга колкото ръката ми, увита около реактора! После, когато се върнах с поялника, от гадинката нямаше и следа. Само някаква синкава лепкава слуз по решетката. Честна дума — казваше тя и пресушаваше бирата си. — Това е също толкова вярно, колкото, че сега е твой ред да черпиш.“
Семената на тази нова космическа митология бяха хвърлени в дните на Голямата крачка от безбройните извънземни раси, изневиделица появили се в слънчевата система с кораби с всевъзможни форми и размери, също като самите си собственици. Днес сме свикнали с тези неща — с въртящите се скъпоценни диадеми от Ригел, с квазиорганичните модели от Фраск, тези далечни подобия на кошерите и пашкулите на насекомите. Но представете си как са се смаяли навремето, когато за пръв път зърнали грандиозната космическа архитектура на еладелдийците или дългата цял километър блестяща игла на Веспа Омикрон.
За всичко това имаше теории, някой от които откровено теологични. Свидетелите на Пълното сливане каталогизираха онези кораби, за които се вярваше, че принадлежат на други клиентни раси на капеланите. Те ги разпределяха по така наречените „клони на по-висше или по-нисше благоволение“ на кабалистично дърво и твърдяха, че установяват някакъв принцип на метаморфоза. Човешките кораби, предричаха Свидетелите, също щели да преминат през всички тези форми по пътя си към върховна трансцендентална космичност. В деня на постигане на съвършенството, еони напред в бъдещето, загадката на капеланския двигател най-после щяла да бъде разкрита и невидимата граница около орбитата на Плутон щяла да изчезне. В този ден, твърдяха група еретици, човеците също щели да завършат еволюцията си и да станат капелани. Пророчеството за Пълното сливане щяло да се изпълни и извънземните повече нямало да бъдат извънземни.