— Винаги става така — поясни Табита. Тя коленичи, натъпка всичко обратно в коша и бързо затвори капака.
— Вече зная къде да търся, ако ми трябват стафиди — подхвърли Марко.
— Да ти е сладко — каза Табита, като бършеше длани една в друга. Той се наведе към нея и я целуна по устните.
— Гладен съм.
Тя енергично се изправи, отвори коша, измъкна стафидите и тръсна кутията в ръцете му.
— Яж.
Марко не искаше да я вземе, не искаше да откъсне поглед от очите й.
— Не съм гладен за стафиди.
— Мислех, че бързаш.
— Бързам, бързам — отвърна той и се опита да я притегли към себе си.
Табита опря кутията в гърдите му.
— По-късно — решително отсече тя, макар да усещаше, че още малко и ще се предаде. — Трябва да тръгваме.
— Да вървим — отстъпи той и взе Тал. На излизане от трюма Табита отвори кутията и лапна шепа стафиди.
— Искаш ли? — с пълна уста попита тя.
— А, не.
— Добре.
Този ден наистина не беше обикновен. Нещата се трупаха. Работеше за този мъж. Предстоеше й полет до Изобилие. С повреден осев ключов кристал. Ченгетата бяха по петите й. Щеше да загази, ако пропуснеха този двайсет и четири часов срок.
„Алис“ също.
Той изглежда прочете мислите й и позабави крачка, докато минаваха през предния шлюз и се изкачваха по стъпалата към кабината.
— Не се безпокой — каза Марко. — Ще уредим всичко. Ти само ме откарай на Изобилие. Веднага ще преведем парите. Незабавно. Ще се запознаеш с момчетата, ще дойдеш на представлението, ще вечеряме, ще си пийнем, ще се наспим като хората и утре ще се заемем с твоя кристал. Познаваш ли там някого, който се занимава с такива неща?
— Не — отвърна Табита. Не познавате никой, който да работи на Изобилие. А и не би се доверила на такъв човек. В случаите, в които й се налагаше да вземе или достави стока там, кацаше и излиташе колкото се може по-бързо. Изобилие беше странно място.
Тя влезе в пилотската кабина. Марко я последва. Бе постигнал своето. Решението беше взето, въпреки волята й. Събитията изобщо се развиваха независимо от нея.
Оставиха Тал зад седалките при чантата й и другите неща, които бе натрупала там. Марко не искаше и да чуе да го остави в каютата. Трябвало да е до него, за да следи датчиците за жизнените признаци на птицата. Табита за миг се замисли за разпоредбите за пренасяне на животни. Тя нахлузи предпазната мрежа върху кутията и я пристегна.
— Всички тия боклуци не ти ли пречат?
— Не.
Мрежата се закачи за нещо. Табита се наведе и вдигна изсъхнала диня.
— Чудех се къде ли се е дянала — измърмори тя.
После се настани на седалката си, придърпа клавиатурата към себе си и включи компютъра, като дезактивира гласовия режим. Не можеше да понася някой да я слуша как разговаря с Алис.
„ВНИМАНИЕ“, изписа се на екрана. Появи се схематично изображение на кораба, което се завъртя на 180 градуса. Премигваше голям син диамант. „ДЕФЕКТИРАЛ ОСЕВ КЛЮЧОВ КРИСТАЛ. ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 43,29%.“
Табита не обърна внимание на предупреждението.
Тя издърпа ръкава си нагоре, за да погледне монитора си и заговори в радиостанцията:
— Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет вика контролната кула.
Марко стоеше на тясната пътечка между седалките. Той се пресегна над пулта и избърса праха от илюминатора. Навън се виждаха безкрайните кафеникави писти на порт Скиапарели.
— Контролна кула до Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет. Какъв е полевият ви номер, моля?
— По дяволите — изруга Табита и затършува из квитанциите, пъхнати под изолацията на стъклото.
— Повтарям, полевият ви номер, моля, Бе Ге Те нула…
— Един момент — каза тя, като подреждаше квитанциите. После вдигна поглед към Марко. — Тук някъде е.
Пъхнал ръце в джобовете си, той съчувствено кимна.
— Бая квитанции са.
— Има го в корабния ви дневник — обадиха се от кулата.
— Не, няма го — отвърна Табита. — Не съм го въвела. — Тя извади наслуки една от квитанциите, погледна я, после я смачка и я хвърли в кошчето до лявото си коляно.
— Според правилника, трябва да въведете полевия си номер в дневника при пристигането си, Бе Ге Те…
— Тук някъде е.
— Почакайте, Бе Ге Те нула-нула-девет-нула-пет-девет — сухо наредиха от кулата.