Марко не се свърташе на едно място. Той отново откопча мрежата си и заплува из кабината, като събираше летящите предмети. Погледна Тал, който продължаваше дълбоко да спи. Проучи хаоса под мрежите. Откри смачкан парцал и започна да бърше праха.
— Недей, Марко — помоли Табита.
— Не се безпокой, не се безпокой — успокои я той, докато чистеше екраните. Разликата я изненада. Десетократно усилена, арката на галактиката освети кабината и хвърли сребрист воал над пустотата.
— Погледни натам — каза Марко. — Ябълковото дърво.
— Кое?
— Ябълковото дърво — повтори той. — Не го ли наричаш така? Мислех си, че всички космонавти използват това име.
— Не и аз. Никога не съм го чувала.
— Така го наричат.
— Защо пък „Ябълковото дърво“?
— Не зная. Защото не ни е позволено да отхапваме от плода му, предполагам.
Табита се замисли.
— Това е нещо християнско, нали? Ти не си християнин, нали?
— Не. Прелюбодеец съм.
— Пак попаднах не на когото трябва. — Той летеше зад седалката й и се опитваше да я целуне по шията през дупките. — Марко — предупредително се обади тя.
— Какво? Искаш ли нещо? Какво искаш?
Сега висеше с главата надолу, пресягаше се под мрежата и я галеше по дупето. Табита подритна назад с крака, за да го отблъсне.
— Опитвам се да работя.
— Какво? — предизвикателно попита той, прелетя под нея и изплува между краката й. — Какво толкова правиш, че това старо корито да не може да го свърши само?
— Недей да обиждаш кораба ми — озъби му се Табита.
— Добре де, извинявай, извинявай, мило старо корабче. — Марко протегна ръка и потупа стената. — Не се обиждай, миличък.
По пулта запремигваха пъстроцветни светлини, червени, сини, зелени. По екрана потекоха и се сляха графики и данни. „Алис“ направи малка корекция в курса, съвсем, съвсем мъничка.
Космосът навън си остана същият. Беше толкова огромен, че сякаш изобщо не се движеха.
— Добре, обясни ми тогава — пак заговори Марко. — Аз съм просто невеж музикант. Какво правиш в момента? Не виждам да правиш нещо. Какво толкова важно правиш?
„Няма нужда да му отговарям“, помисли си Табита. Но му отговори.
— Водя те да си изпълниш ангажимента — с глас на зает човек каза тя и намръщено се вторачи в мезоскопа.
Това, разбира се, не го задоволи.
— Не, не — отвърна Марко, като отлетя обратно в мрежата си и се настани по турски на седалката, сключил длани пред себе си. — Това е работа на кораба, нали така? На нашата малка Алис. Ти какво правиш?
Табита се завъртя към него.
— Аз съм част от този кораб. Онази част, която взима решенията. — Тя потупа избелелия пагон на рамото си. — Капитанът.
— Мислех, че си имат собствени мозъци, нали? — упорстваше Марко. — Имат си едно такова мъничко мозъчно нещо, дето го включваш в компютъра, който управлява енергията, двигателите, кенефа, всичко. Нали? Това да не е някаква адски стара, ще ме прощаваш, адски деликатна антика, че да не може да го прави?
— Не! Може да прави всичко сам — отвърна Табита. — Всъщност може да прави всичко, но не и да решава какво да прави. — Тя се огледа наоколо. Очите й се спряха върху бялата пътна кутия, която лекичко подскачаше под мрежата. — Като вас двамата с Тал. Той може да пее, но ти трябва да му казваш какво точно да пее.
Сравнението му хареса.
— Ясно! Ясно! Това вече беше нещо умно — възхитено възкликна той.
Не съвсем, помисли си Табита. Марко можеше да е красив, но навярно не бе чак толкова интелигентен.
— Ти си ми умничка, знаеш ли? — продължи той. — Прекалено си добра за такава работа. Какво ще кажеш да станеш тур мениджър на голяма междупланетна кабаретна трупа?
— Не, благодаря — промърмори Табита, докато въвеждаше някаква команда.
— Наистина. Говоря сериозно. Прекалено си умна, за да пилотираш товарен кораб. Обзалагам се, че можеш да го правиш със затворени очи. Обзалагам се, че можеш да пилотираш с малкото си пръстче.
И отново се измъкна от мрежата си.
— Обзалагам се, че можеш да пилотираш от койката си.
— Недей, Марко — каза тя. — Не проваляй всичко. Защо не погледаш някой филм или нещо такова?
Марко заплува до нея, без да отстъпва и на милиметър.