— Предпочитам да гледам теб…
— Ако чак толкова те сърбят ръцете, направи нещо полезно. Оправи онзи дистален паралаксов фибрилатор.
Той плъзна поглед по пулта.
— Това ли?
— Не, онова там. С хармониката в отвора.
— Аха. Аха, ясно. Дисталния паралаксов фибрилатор. Ясно.
Марко го измъкна и го проучи.
— Не работи от седма до десета — поясни Табита.
— До единайсета — отвърна той, като бързо включваше и изключваше бутона.
— Няма значение.
— Може да се поправи, няма проблем. Само трябва да се справиш със средните честоти.
— Опитах.
— Ами, тогава да ги заобиколиш. Лесна работа. Всеки може да го поправи.
— Мислех, че ще го поправиш ти.
Марко не й обърна внимание.
— Всеки може да го поправи — повтори той.
— Ти можеш ли?
— Естествено.
— Някога поправял ли си такъв уред?
Марко се поколеба.
— Не. Не съм, поне не лично, не.
— Аз съм опитвала. Тъкмо затова търся да го поправи някой друг.
Той понечи да отговори.
— Шшт — каза Табита. Стори й се, че чува някакъв звук. Въведе команда за нова проверка на осевата верига, после я отмени. Просто нервите й бяха прекалено опънати.
Изминаха още пет хиляди километра в пустотата. Земята и нейните спътници бяха далеч пред тях, блестяща точица, почти неразличима от всички други блестящи точици.
Табита се протегна и се прозя.
Марко само това чакаше.
— Е, като че ли не се случва нищо — започна той.
— Марко — въздъхна Табита.
— Не, не, само исках да те попитам дали свириш на онази хармоника?
— Да — отвърна тя. — Но лошо. — Не бе свирила от доста време. Всъщност беше забравила, че я е оставила там.
— Не ти вярвам.
Табита го погледна.
— Какво не вярваш, че мога да свиря или че свиря лошо? — Тя отново се извърна. — Но имаш право. Понякога самата аз не мога да повярвам колко ужасно свиря.
— Изсвири нещо.
— Не.
— Хайде де. Не си чак толкова заета, че да не можеш да изсвириш няколко ноти от „Кейси Джоунс“, нали?
— Кейси кой? — попита Табита. Но протегна ръка. — Дай я тук.
Марко й подаде хармониката.
— Предупредих те — каза тя.
И му изсвири песен за уискито, на която я беше научила леля й Мюриъл на Честност 2. Не вървеше много гладко. Той учтиво я изслуша.
— Не беше чак толкова зле — отбеляза Марко, когато песента свърши.
— Беше, разбира се — възрази Табита. — Беше ужасно. Трябва повече да се упражнявам.
— Навярно. — Той сви рамене. — Имаш достатъчно време.
— Да. — Тя отново насочи вниманието си към пулта. — Този път бе по-лошо от обикновено. Не свиря често пред публика.
— Защо?
— Нали ти казах, не пускам никого в пилотската кабина.
Марко се заигра с гумена изолация, която прелетя покрай него, като се мъчеше да я накара да се завърти във въздуха пред носа му.
— Изсвири още нещо — каза той.
— Не.
— Тогава дай хармониката да посвиря аз.
— Ето ти я. — Табита му я подхвърли.
Марко я взе и засвири нещо тихо и тъжно, нещо жалостно и меланхолично, което постоянно се издигаше, сякаш се канеше да се отърси от скръбта си и да полети свободно напред, но после отново стихваше, понякога неохотно, но винаги примирено, като че ли знаеше, че ще стихне, като че ли го правеше от стотици години. Ала всеки път отново намираше отнякъде сила и Табита въпреки волята си бе запленена. Загледана в красивия мъж, тя се чудеше как ще свърши мелодията, как ще разреши противоречието между приливите и отливите, докато внезапно осъзна, че вече го е направил с тихо ромолене, което се издигна, трепна и изчезна.
— О, беше чудесно — възкликна тя.
Марко се усмихна. Прекрасните му очи я гледаха почти срамежливо, съвсем различно отпреди.
Табита откопча мрежата си, издигна се над него, хвана го за ръка и го изтегли нагоре.
Той използва инерцията, за да върне хармониката на предишното й място в отвора на повредения фибрилатор. После се завъртя и я целуна.
— Ами Тал? — попита тя.
— Нищо му няма. — Марко посочи към зелените лампички на кутията, които равномерно пулсираха.
Минаха по коридора покрай трюма, влязоха в капитанската каюта и оставиха вратата отворена.