Фризерните камери отново бяха напълнени и търговските сектори от тунелите заблестяха, макар че под многобройните покриви, подредени като неравни плочки на броня, много други части останаха в мрак, осветявани единствено от отвратителното зеленикаво сияние на фосфоресциращите лишеи по стените.
Скоро най-изгодната функция на възродената орбитална станция бе като извънземен развлекателен парк. Срещу високи такси и без никакви ангажименти групи туристи и екстремистки военизирани банди получаваха достъп до зловещите и опасни коридори. Доковете на долните равнища, огромна зейнала паст в двата края под куполовидната надстройка, започваха да привличат кораби, които ги предпочитаха пред по-добре осветените и сигурни платформи.
Представете си Изобилие по времето, когато пристигна „Алис Лидъл“ с двама кабаретни артисти на борда, като гигантска парализирана космическа станция, подложена на импровизирана реконструкция. Възстановяването беше частично и на някои места абсолютно неуспешно. В сенките се криеха странни създания и машини. Кой знае какви процеси чакаха задрямали, какви капани, какви загадъчни и ужасни рефлекси все още можеха да бъдат задействани от проникването в галерии и килии, запечатани от своите създатели? Фраските не бяха оставили нито пътеводители, нито планове, които някой да е в състояние да прочете. Тук на всеки завой можеше да ти се случи всичко.
А завоите са навсякъде. На Изобилие няма прави ъгли. С овално сечение, цялата станция е изградена от тънки пластове. Неравните й повърхности подсилват усещането, че Изобилие е нещо органично, нещо отгледано, а не построено.
— Прилича на гигантска костенурка — отбеляза Марко Мец. — Не смяташ ли? На ужасно голяма коруба на костенурка.
Табита бе поразена от приликата, но не отговори. Нямаше намерение да му признае нито това, нито каквото и да е друго. Ако Изобилие представляваше гигантска спяща космическа костенурка, тя всеки момент можеше да подаде навън огромната си глава и да погълне нея, „Алис“ и всичко останало. Не й се искаше да е тук. Някакъв страшен глас в главата й постоянно повтаряше: „Грешка, Табита, грешка, грешка, грешка“. Не му обръщаше внимание, защото щяха да й платят. „ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 50,00%“, казваше гласът. Не му обръщаше внимание, защото трябваше да насочи кораба към черната уста на станцията и да се спусне надолу по гърлото й. Ако преди само се преструваше на заета. Сега наистина нямаше време за разсейване.
Гигантските сгърчени устни на Изобилие зейнаха около нея. Силовата завеса между тях се огъваше и разтваряше.
Като листо, повлечено в тъмен канал, „Алис Лидъл“ се вмъкна в отвора и попадна в свят на сенки. Към пода на пещерата бяха насочени огромни прожектори, но лъчите им почти не разсейваха тъмнината. Табита бързо намали скоростта и прелетя над някакви непонятни промишлени съоръжения, мрачни и мръсни, като че ли излезли направо от ада. Насекомоподобни сервизни коли обикаляха насам-натам сред извиващите се конвейери, покрити с прах роботи и живи техници пълзяха по отчасти демонтирани кораби.
„Тук ще ги накарам да монтират нов кристал на «Алис»“, каза си Табита. Тя прати мисълта при всичките си други неприятни мисли и продължи да маневрира.
Сега се намираха между доковете, огромните саждиви скали на откритите хангари, в които се побираха по пет средно големи кораба. Табита виждаше, че много от тях са празни или претъпкани с разглобена машинария и вече не можеха да се нарекат „кораби“, ако изобщо някога са били такива. Но имаше истински кораби: тежкотоварни лайнери, туристически совалки и други баржи. Докато Марко разгласяваше за пристигането си по радиостанцията на цял куп хора, тя насочи „Алис“ покрай тъмния космически скутер на земянитски сенатор, дошъл инкогнито на обиколка из бордеите, и нов модел фраймахерска „Харизма“ със счупен плаз, полузаровен под пръснатите наоколо товари.
Горният ред хангари тънеше в мрак. На един от доковете внезапно проблесна синята светлина на навигационен фар.
— Там ли? — попита Табита.
— Там — каза Марко.
Тя хоризонтира кораба, уби инерцията и внимателно спусна „Алис“ до фара.
И едва не пропусна да забележи двете фигури, които показваха скенерите на кърмата. Синята светлина изтриваше всичко човешко от тесните им лица. Изглеждаха призрачни и мрачни. Едната махна с ръка.