— О, Божичко, Тал — изпъшка Марко. — Близнаците са изгубили търпение.
Тал нададе непапагалски грак, издигна се във въздуха и кацна върху един от мониторите.
— Страхотно — отбеляза Табита. — Блестящо. Започва побой. Умен план.
Човешката топка за боулинг, ако действително беше човек, се изправи и се отърси. Трима вкопчили се в пижамата перки отлетяха настрани.
Впечатлена въпреки волята си, Табита внимателно наблюдаваше мъжа. Беше длъгнест и мършав, с високо плешиво чело и дълга коса отзад, която се спускаше до средата на гърба му. Имаше хлътнали очи, тънък и прав нос, тясна, разтворена уста. Ръцете и краката му бяха изключително дълги и гъвкави. Той ги размахваше в невероятни посоки и отново събаряше перките, още преди да са успели да се изправят на крака.
Но те бяха двайсет (или двайсет и четири) и започваха да се окопитват.
Табита погледна към Марко, който стоеше облегнат на пулта с широка усмивка на лице.
Мършавият извика нещо. Когато малките гризачи го атакуваха от всички страни, той драматично посочи към дъното на хангара.
Тал пронизително изсвири.
— Маааарципан! — изкряска той.
Табита потръпна. Искаше й се да го напъха обратно в кутията му и да седне върху капака.
Вниманието й привлече движение на мониторите, предаващи картина от скенерите на кърмата. За миг се обърка, стори й се, че е мършавият мъж и не можеше да проумее как така се е озовал отзад. Ала после видя, че слабата фигура принадлежи на жена, която с широка танцуваща стъпка се изкатери по крилото и оттам върху парещия корпус, протегнала ръка напред и насочила показалец към нападащите мъжа перки.
Във въздуха над тях избухна огън. Върху перките се посипаха пламъци. Разнесоха се писъци и вой, малки тела се загърчиха в отчаяно бягство, блъскаха се помежду си и се опитваха да угасят тлеещите си дрехи и пера.
Заслепена от проблясъка, Табита внезапно видя отблизо лицето на жената, само че наопаки. Беше се прилепила с главата надолу към илюминатора и ги гледаше, без да се държи за нищо. С мъжа си приличаха като две капки вода — същото слабо като бръснач лице и високо чело. Тънки мустачки украсяваха козята й горна устна. Тя се усмихна и намигна на Марко… и всичко това само миг след взрива и преди широко разперила ръце и крака да се хвърли върху пищящите перки на земята.
— Сникс! — гърлено отбеляза Тал.
Перките бягаха от хангара, подскачаха и изчезваха там, откъдето бяха дошли. Марко заръкопляска.
Табита потърси с поглед мъжа, но него отново го нямаше. Видя жената, син отблясък на скенера от лявата страна на корпуса, после и тя се стопи.
— Това беше адски тъпо — каза тя.
— Те победиха! — триумфално извика Марко и протегна ръце към нея.
Табита му позволи да я прегърне и лекичко го целуна. — Размърдай се — рече тя и посочи към часовника.
— Ти няма ли да дойдеш?
— Не и след като сега ония перки ще ни дебнат навсякъде, не. Имах си достатъчно неприятности с тях в Скиапарели, спомняш ли си?
Той просто махна с ръка.
— Те са минало. Повече няма да ни досаждат.
— Ще те проследят — настоя Табита. — Там горе.
Тя повдигна очи към безтегловните тонове, увиснали над главите им.
Марко я хвана за ръка и се вгледа в лицето й.
— Успокой се.
Табита отдръпна дланта си.
— Просто ми донеси оня чип, Марко. После ще видим.
— Хей — тихо каза той. Няма от какво да се боиш. Ще се грижа за теб. Знаеш го. Досега не се ли грижих за теб?
Тя не обърна внимание на думите му и се извърна, за да надникне през илюминатора. Захвърлените маркучи приличаха на змии, застинали върху мръсния под.
— Хайде, върви — рече Табита. — Върви и донеси парите. Аз оставам тук.
— Но, Табита, сладкишче…
— Не ми викай „сладкишче“.
Тя погледна към него. Очите му бяха големи, кафяви, умолителни, красиви.
— Докато те няма, ще позвъня на някои хора и ще се опитам да намеря кристал — твърдо каза Табита. — После ще поспя. Скапана съм.
— Хайде — не отстъпваше Марко. — Виж. Ще поспиш много по-удобно в хотел. Нали така? Ще ти намерим най-добрия хотел в станцията. Самостоятелна стая. Ще вземеш душ, ще пийнеш една-две чашки, ще се поотпуснеш. Сама знаеш, че имаш нужда. А след това — представлението!