— Достатъчно се нагледах на представления — отсече тя.
Неочаквано от монитора от дясната страна на кърмата се разнесе глас:
— Хайде, капитане. Не бъди нелюбезна.
— Ти си наша гостенка — прибави същият глас, само че от левия монитор.
— Какво? — стресна се Табита. — Кой беше това?
Думите й отекнаха в хангара.
Тя се хвърли към пулта. Сепнат, Тал прелетя покрай главата й, зави в последния момент и облиза лицето й с крило. Табита замахна с ръка към него, не улучи и изключи високоговорителя, който кой знае как се бе включил сам.
— Кой беше това? Ти ли? — попита тя папагала, който изобщо не се бе доближавал до пулта.
Мониторите тихо засъскаха.
— Ела, приятел. — Марко се спускаше по стъпалата към шлюза. Тал зае мястото, си на рамото му. Той го погали под несъществуващата брадичка и успокоително му зашепна нещо.
Светлините премигнаха, когато се включиха електрическите кабели. Откъм въздухопроводите в кабината повя ветрец.
Табита отново се завъртя към екраните.
Прожекторите осветяваха кафявите стени на хангара, мръсния под, покрива. Не се виждаше нищо друго, освен синия сигнален фар и голяма купчина чанти и кашони до вратата на асансьора. Всички маркучи бяха включени.
Тя бързо се изправи, изтича надолу по стъпалата и избута Марко, за да влезе първа в херметичния шлюз.
Отвори външната врата и погледна надолу край кораба.
Лъхна я застоял изкуствен въздух, който смърдеше на гранясало олио и цинк.
— Кой е там? Покажи се!
И усети едва доловимо движение в кабината зад себе си: дори не беше движение, само кратко прекъсване на тишината там, където би се разнесло шумолене, ако изобщо имаше такова.
Табита се хвърли обратно към стъпалата.
Жената с мустачките седеше на нейното кресло. Мъжът бе на другата седалка. Бяха с пристегнати предпазни мрежи и слушалки на главите. И се бяха включили в пулта.
С изключение на мустаците, лицата им бяха абсолютно еднакви.
Те се поклониха.
— Саския и Могул Зодиак — едновременно произнесоха двамата.
Близнаците — прибави Марко.
18.
— Добре — изръмжа Табита. — Вън. Всички.
— Не й хареса — каза Могул.
— Ясно е като бял ден — отвърна сестра му. Тя задълбочено си играеше с изсъхналата диня, която бе намерила някъде. Подхвърли я нагоре и я подхвана, когато, бавно падна обратно. — Искаш ли да я изядем вместо теб?
— Какво? — озадачи се Табита. — Не. Остави я. Искам да се махнете оттук, всички. Искам всички да се разкарат от кораба ми.
Марко я прегърна. Тя отблъсна ръката му.
— Хайде, Табита — помоли я той. — Не бъди такава. Не беше ли страхотно? Не беше ли страхотно представление? Не са ли страхотни?
— Вече се уговорихме, Марко. Върви. Тръгвай.
— Табита, повярвай ми. Това не беше нищо. Нищо… в сравнение с представлението, което можеш да видиш довечера. — Той плесна с ръце и се заусмихва наоколо.
— Няма да гледам нищо — отсече Табита. — Искам да спя. Очаква ме дълъг път.
— Можем да ти помогнем — каза Марко.
— Не можете. — Започваше да я вбесява. — Можеш да ми помогнеш само, ако отидеш да донесеш ония пари. Времето изтича. А трябва да се готвиш за представление. Затова сега искам ти и цялата ти торба с фокуси да се махнете от кораба ми. Вървете си. Хайде, вървете си.
Близнаците се измъкнаха от мрежите и с лекота заподскачаха по стъпалата.
— Торба с фокуси ли? — обидено попита Саския. — Какво искаше да каже?
Брат й успокоително я потупа по ръката.
— Малко е нервна, струва ми се. Малко уплашена. — Докато минаваше покрай Табита, той й се усмихна.
— Тя каза „торба с фокуси“.
— Дай ми тая диня. — Табита я грабна от Саския, която бавно я търкаляше от рамото до китката си и обратно.
Излязоха през херметичния шлюз и с лекота скочиха долу.
Разнесе се пляскане на криле и Тал неочаквано кацна на рамото на Табита.
— Сбогом — изцвъртя той — е най-мъчителната дума, най-тъжната песен…
— Вземи го, Марко.
— Ела, Тал — щракна с пръсти Марко. — Не мога да повярвам — напрегнато прибави той, докато птицата летеше към него. — Няма да дойдеш с мен? Не разбираш ли колко много те желая? Не разбираш ли какво означаваш за мен?