Времето течеше и тя потъваше все по-надълбоко в тайнствените дълбини на Изобилие.
„Алис — обеща Табита, — в момента, в който се измъкна от тази история, ще те ремонтирам. Ще те направя като нова. Не ми взимайте кораба. Моля ви, не ми взимайте кораба. Ако ми вземат кораба, ще убия някого.“
Явно не можеше да повреди нищо съществено. Малката кола продължаваше да лети из мрачния лабиринт.
Колкото повече се спускаха, толкова по-студено ставаше. Тунелите бяха по-тъмни. На неравномерни разстояния по тавана само на половин метър над главите им висяха паянтово закрепени осветителни тръби. Таксито тежко прехвърляше големите кафяви неравности, които осейваха като мехури шосето. После пътят свърши и земята под тях рязко се наклони надолу.
Близнаците изпищяха. Табита заби ножа си в дебел сноп жици.
Колата се плъзна и спря. Фаровете й осветяваха стръмния склон.
Няколко камъчета се изтърколиха надолу в мрака. После се възцари тишина.
Табита скочи навън, Марко я последва.
— Къде сме, по дяволите? — попита тя. Гласът й отекна в далечните стени.
Той застана с ръце на кръста и се огледа наоколо в мъгливия здрач.
— Дявол да го вземе — поклати глава Марко и се подсмихна.
Задъхана, Табита затършува из чантата си за фенерче. Струваше й се, че таванът се спуска надолу към нея. Саския и Могул стояха наблизо прегърнати и си шепнеха.
Не успя да открие фенер. Тя се огледа под светлината на фаровете. И мъчително преглътна.
Намираха се в широка, ниска пещера, по стените на която се стичаха струи жълта течност. Дъното на урвата не се виждаше. Като че ли продължаваше безкрайно.
За малко да рискува и да се спусне по склона. Там долу все някак щеше да стигне до доковете. Където я очакваше „Алис“. Някъде.
Тал внезапно нададе победоносно тръбене и полетя обратно по пътя.
— Ориентира се — обясни Марко. — Следвай го и няма да сбъркаш.
Той й намигна.
Табита му се намръщи.
Папагалът затръби в далечината. Те се насочиха към гласа му.
Вървяха в продължение на няколко минути. Подът на пещерата се ронеше под краката им. Табита и Марко крачеха отпред, Близнаците лениво се влачеха след тях.
— Ужасно, ужасно съжалявам за всичко това — сериозно каза Марко. — Тези Малки коли постоянно се повреждат. Просто не ги поддържат.
— Това не е пътят, по който дойдохме — отбеляза Табита.
— Тал знае къде отива — отвърна той. Като че ли си вярваше, затова и тя не възрази. Пред тях имаше точно толкова светлина, колкото да видят, че навлизат в поредния тунел.
Изведнъж ги заслепи прожектор.
Табита разтърси глава, за да проясни зрението си и зърна силует, който изневиделица се издигна от пода в краката им. Издигна се много нависоко.
— Стой! — изкънтя механичен глас.
Те се олюляха назад и се сблъскаха един в друг пред входа на тунела. Стояха пред портал на черно-бели райета. Пазачът, видя Табита, когато лъчът на прожектора се отмести, беше триметров робот, покрит с шипове. Тал седеше на портала и ги зяпаше.
— Каква е целта на посещението ви? — попита роботът. На бариерата имаше голям бял надпис на седем езика. „НЕВЪЗСТАНОВЕНА ЗОНА — прочете Табита. — УПРАВАТА НА СТАНЦИЯТА НЕ НОСИ ОТГОВОРНОСТ ЗА ЛИЧНАТА ВИ БЕЗОПАСНОСТ И ВЕЩИТЕ ВИ.“
Марко се изпъчи и дръзко заговори под светлината.
— Ние — заяви той, като обгърна всички с театрален жест — сме „Контрабандистите“.
Мигновено се разнесе високо прещракване и тракане от зареждане на автоматични оръжия.
— О, Божичко — изящно възкликна Саския и се засмя.
20.