— Хоризонтът е прекалено близък.
— О, я стига — засмя се Марко.
Като го погледнеше критично, наистина беше така, но не й се искаше да спори.
— Това тя ли е?
— Това е Хана. Хана Су. Най-интелигентният Труп в цялата сграда. — Той махна с ръка към пустия пейзаж. Ветрецът развяваше лъскавата му черна коса.
Табита понечи да попита какво е онова, което виси над тленните останки на Хана, но нещо я спря.
Знаеше какво е.
Плоско, лъскавочерно, с металически блясък. С голяма глава и бебешко тяло, но без крака. Бе напъхано до шия в найлонов чувал.
Създанието (тя не се съмняваше, че е истинско и живо) седеше във въздуха върху метален сребърен диск. С гръб към тях. Имаше някаква опашка, метална сребриста опашка, чийто край потъваше в контакта на диска.
До този момент не беше виждала такова, но нямаше какво друго да е.
Марко и Табита настигнаха близнаците и всички заедно се приближиха до облака.
Съществото се завъртя към тях.
Погледна към Табита.
Очите му бяха черешовочервени. Заприличаха й на задни светлини на далечни космически кораби.
Това бе херувим. Херувим — едва ли не толкова близо, че да го докоснеш. Херувим — на човешка орбитална станция. Херувим — под земята!
Табита усети, че от главата до петите я пронизва студ. Чувстваше се като парализирана, по-вледенена и вцепенена от Хана Су. Зяпаше, още откакто бяха влезли в пещерите на Изобилие, а сега зяпаше като статуя.
Всичко продължи само миг.
Тя сведе очи. Погледна към жената в облака. Колкото и невъзможно да изглеждаше, колкото и важно да беше да вземе парите, при това веднага, това не означаваше нищо, изобщо не й се струваше странно или объркващо след гледката на космическото дете.
— Казва се Кстаска — обади се Саския, която очевидно единствена от всички проявяваше интерес да обяснява нещата на Табита. — Според нас е женска.
Могул се завъртя към сестра си с притворени очи и снизходителна усмивка.
— Те са премахнали половете — провлечено отвърна той. Този факт явно му се струваше безкрайно осъдителен и много забавен.
— Според мен е женска — каза на Табита Саския, като посочи с изящния си показалец. — Ти как смяташ?
Табита се втренчи в създанието с присвити очи, после отново потръпна. То продължаваше да я наблюдава. Изпитваше отвращение, очарование, всъщност не знаеше какво изпитва. Виеше й се свят. Чудеше се дали още не е на купона в Скиапарели, замаяна от изпарения, бира и фина офирска дрога. Може би всичко, случило се оттогава, просто беше някаква безумна халюцинация.
— Марко — чу се да изхъхря тя.
Херувимът премести поглед към Марко. Табита не можеше да откъсне очи от съществото.
— Малко е раздразнен — каза на Марко Могул.
— Ти го дразниш — заяви на Марко Саския.
Междувременно Хана Су говореше и никой не я слушаше.
Очите й бяха отворени и отправени към нищото. Думите й се разнасяха от закрепения на гърлото й ларингофон, подобен на голямо просташко бижу. Гласът й звучеше като на изтощен робот.
— … преди на Искреност даже имаше стадион — каза покойната Хана Су. Устните й не помръдваха, нито очите й, но под кожата на широкото й жълто лице просветваше мрежа от бледи геометрични форми, сякаш кристализираше отвътре.
Изглежда мислеше, че говори на Кстаска Херувима.
— Виж, майка му беше добра жена — продължи Хана Су. — Ръководеше първия орбитален цирк. — Тя се засмя. — Слонове при нулева гравитация!
Херувимът заговори.
— Здравей, Марко — каза той.
Кстаска Херувима имаше глас точно като на момиченце, каквото в известен смисъл наистина и беше, ако ми позволите малко по-широко тълкувание на точността.
— Здрасти, Кстаска — лаконични и доста небрежно отвърна Марко.
— Закъсняхте — отбеляза създанието.
— Задържа ни един робот.
— Каква врява вдигате. — Звучеше като дете, което се кара на куклите си.
Марко не му обърна внимание.
— Освен това таксито ни се повреди.
— Марко — вече по-членоразделно произнесе Табита. — Парите. Телефонът. — Тя се огледа наоколо, плъзна очи по тревата и дърветата. При цялата тази техника някъде все трябваше да има телефон.
— Ръководеше първия орбитален цирк — повтори мъртвата жена. — Някога разказвала ли съм ти за това?