— Аз ли? Кога съм ти казвала такова нещо?
— На купона.
— Когато съм цар, Дили, Дили, ти ще си царица — очевидно вече напълно възстановен, обеща папагалът.
— Млъквай, Тал! — извика Марко.
Спуснаха се по стълбището. Кстаска се движеше най-отзад. Летящата й чиния тихо бръмчеше и въздушната струя развяваше завесите по стените.
Зеленият огън ги очакваше в коридора.
— Някакъв дефект ли имаше? — попита въздухът около тях.
— Не, не, всичко е наред — с притаен, почтителен глас отвърна Марко.
— Много е важно поддържащата система да не се пренастройва по никакъв начин — подозрително каза въздухът. — Това може да обезпокои този и другите обекти.
— Тя е добре — настоя Марко; — Не се обезпокои. Просто слушаше един запис. Сега спи. Моля, оставете я сама за известно време.
— Всички подаръци трябва да се проверяват и регистрират.
— Налага се спешно да се обадим по телефона — настойчиво каза Марко.
— Няма нужда — намеси се Табита. Нямаше намерение да напомня на полицията за себе си, докато не получеше парите, Щеше да закъснее. Щеше да закъснее заради тези побъркани.
Излязоха от „Сънят на праведните“ през друга врата под ръба на зеления купол и се озоваха на балкон, който гледаше към петстотинметрова пропаст, дълга, влажна бездна, покрита с нездрави наглед шубраци. Някъде по средата й железни раци бавно пълзяха около останки от коли. Групи хора разсеяно зяпаха от терасите на хотелите. Заоблените кафяви сводове на извънземната архитектура изчезваха в далечината над тях.
Бързо поеха по бетонния тротоар, който минаваше покрай стената на пропастта. Въздухът бе студен и прашен. Тук-там бяха пръснати парчета мръсен лед. Някъде наблизо се носеше тиха, жалостна песен. Табита не знаеше дали пее човек, извънземен или машина. Стържеше й по нервите. Внезапно осъзна, че си тананика Тал.
Тя ускори крачка и тръгна след Кстаска, която ги водеше към асансьорите.
Осемнайсет минути. Седемнайсет. Шестнайсет.
Когато стигнаха до вратите, отново обмисли възможността да се върне при „Алис“ и да избяга. Нямаше голям шанс.
Може би представлението нямаше да продължи дълго. Може би побърканите щяха да си изпълнят номерата преди да се задвижат огромните, могъщи колела на полицейската машина на два свята. Преди ченгетата на Изобилие да получат заповед от еладелдийците да й отнемат „Алис“. В противен случай щеше да се погрижи Марко Мец отново да я измъкне. Ако не се отделяше от него, щеше да му се наложи да плати.
Асансьорът пристигна и всички се натъпкаха вътре. И се заиздигаха нагоре, нагоре към Мъркюри Гардън на самия връх на Корубата на Изобилие.
Мъркюри Гардън отново е открита. Днес, когато там свири Марко Мец, всички места са заети. Той не се поколеба да се възползва от масовото любопитство към главните участници в нашите приключения. Онази нощ обаче бе полупразно. Посетителите, главно хора, ровичкаха вечерите си и почти не поглеждаха към часовниците си или към пустата сцена.
Малцина от тях бяха чували за „Контрабандистите“, Не цареше атмосфера на напрегнато очакване. Оставаха за представлението, само защото бяха изхарчили всичките си пари на стрелбищата и в казината и нямаше къде другаде да отидат. Наоколо сребристи сервитьори апатично се мотаеха напред-назад с полупразни подноси.
Мъркюри Гардън е естествен амфитеатър или поне толкова естествен, колкото може да е нещо тук. Някога командна зала на фраскския рояк, това е най-внушителната пещера, плитка вдлъбнатина под тъмния куполовиден таван, неравномерно изпъстрен с прозорци, през които надничат звездите. Когато бъдат изнесени масите, могат да се съберат няколко хиляди зрители. Самата сцена представлява груба кула, направена от същия материал като станцията, който най-много прилича на кост или рог. На този мрачен подиум, издигащ се точно в средата на залата, някога седяла царицата на фраските и заповядвала на поданиците си, пълзящи един връз друг в краката й.
Когато Табита пристигна тук в компанията на „Контрабандистите“, мрачното първично величие на варварската обстановка донякъде се опошляваше от светлинни глобуси, теснолъчеви рогове и видеомонитори. Дискомузиката очевидно не можеше да заинтригува клиентелата.
— Тук ни харесва — сподели Саския, като хвана Табита за ръка.
— Има атмосфера — прибави Могул.
— Публиката е тъпа — призна сестра му.