— Но ние сме великолепни — заяви той.
Времето на Табита изтичаше. Всеки момент щеше да настъпи краят на вселената и се чувстваше ужасно уморена. „Алис Лидъл“ й бе поверена. Ако не успееше да задържи кораба, да го поддържа в добро състояние, да го запази от лапите на своеволните власти, щеше да загуби работата си, самоуважението си, всичко. Марко се суетеше наоколо, намери й хубава маса и й поръча бутилка скъпо вино, което тя не искаше. Нямаше и апетит.
— Просто си свърши работата — яростно му изсъска Табита. Хората ги гледаха.
Светлините помръкнаха. Представлението започна.
Беше прекалено претенциозно. Тя ровеше в храната си и чакаше да свърши.
Могул седеше по турски на сцената и свиреше на малък кийборд, който издаваше звуци като далечни гъски. Тал започна атонално да извива:
Както винаги малко изненадана от гледката на пеещ папагал, публиката слабо изръкопляска и се върна към разговорите си. Табита се опита да не гледа постоянно часовника си, но не успя. „Кога най-после ще свърши? Кога ще си получа парите и ще се махна от тук?“
Връхлетя я вълна от умора и тя се олюля на стола си. Сега на сцената бяха двамата близнаци и едновременно вършеха неприятни неща.
Табита си наля чаша вино и я изпи. Наля си втора. От другата страна на огромна стена от стъкло продължаваше претенциозното представление.
Единственото действително събитие беше появата на Кстаска, която се спусна от покрива на пещерата с летящата си чиния.
За миг си помисли, че съществото ще запее. То не запя. Не направи нищо. Нямаше нужда. В мига, в който лъскавата черна фигура в пъстър костюм се открои на фона на странното сияние, в залата се възцари гробна тишина. Ако не друго, поне това си заслужаваше да се види.
Табита усети, че онзи хипнотичен ужас, който я бе смразил на Ливадата в „Сънят на праведните“, се сгъстява в Пещерата като могъща вълна. После започна реакцията, възбуденото шушукане. „Какво е това? Херувим? Какво прави херувим в човешко кабаре? Какво прави херувим на закрито? Не може да е херувим. Това е машина, марионетка, робот.“
Създанието се спусна под мрачните акорди на кийборда на Могул. То завъртя глава и плъзна рубинения си поглед по малобройната публика. Някой изпищя и бързо сподави вика си. Чашите и вилиците замръзнаха, посетителите зяпаха лицето на бъдещето. Религиозните суеверно запрехвърляха броениците си, останалите затаиха дъх за момент, отвратени, благодарни, че са хора. И се зачудиха още колко време ще останат такива.
Табита също. Повече не можеше да издържа.
Саския се появи на велосипед с едно колело. Могул се изправи. Кийбордът продължи да свири. В ръцете на близнака изневиделица изникна парче тънък черен плат и той го метна над сестра си.
— Това се нарича „Усмивка с една устна“ — съобщи единият от близнаците. Табита не бе сигурна точно кой, нито дали не го е казал кийбордът с техния глас.
Велосипедът изтрака на пода, платът се спусна отгоре му. Саския изчезна. Кстаска също.
Последвалите аплодисменти бяха още по-вяли.
Могул замахна и извади от въздуха ръкавицата на Марко. Тя също свиреше, нещо живо и весело, после от сенките се появи самият Марко.
Табита вече не изпитваше желание да гледа Марко Мец. Тя се унесе.
Изведнъж прозвуча остър крясък, който не можеше да идва нито от ръкавицата, нито от кийборда.
Светлините проблеснаха. Сервитьорите се заковаха на място, после се плъзнаха обратно към кухнята.
Публиката изненадано и ужасено започна да сочи към покрива.
Табита вдигна очи.
Отгоре безшумно се спускаха два черни триъгълни планера.
Вяха ченгетата.
Ужасният звук продължаваше да кънти. На сцената Могул и Марко хвърляха багажа си в куфар. Посетителите се заизправяха, като преобръщаха столовете си и викаха на оттеглилите се роботи. Няколко души извадиха оръжия и се втурнаха към изходите.
Табита грабна чантата си и побягна.
24.