— Тогава ми помогни с това нещо — мрачно каза Табита. — Не мога да вляза. — Тя натискаше бутоните, но без резултат.
— Естествено, Табита, тя ще го направи. — Марко се приближи и енергично замаха с ръка на акробатката.
Табита удари с юмрук по корпуса. Звукът отекна в хангар.
— Това са ченгетата — извика тя. — Вече са го заключили.
— Изобщо не са се мяркали насам — отвърна Марко. — Успяхме да им избягаме, изпълнихме им фокуса с изчезването и…
Табита се облегна на кораба и се втренчи в него.
— Ченгетата тук са кръгли нули — продължаваше да бъбри той. — Виждаш ли, те са просто подвижни машини без инициатива… Хайде, Саския, отвори тая врата… Само железария и нищо повече. Това тук — почука се по черепа Марко, — е мозък. Хайде, Саския, отвори ли я?
— Те не са преследвали мен — каза Табита. — Преследвали са вас, копелета гадни. Какво всъщност си направил в оная криогенна гробница? Какво имаше на касетата, Марко?
Той се ухили, без да среща погледа й.
— Eine kleine Nahtmusik — отвърна Марко. — Много секси. — Стрелна я с очи и комично повдигна вежди.
Табита се метна към гърлото му.
Музикантът ловко отстъпи встрани.
— Взех ги, Табита! — извика той. — Взех парите!
Той извади от джоба си кредитен чип и възбудено го размаха във въздуха.
Тя посегна да го вземе.
В ръката му нямаше нищо.
Вниманието й привлече силен шум.
Беше асансьорът. Вратите му се разтвориха.
От кабината изскочиха Кстаска и Могул.
Носеха още багаж. Летящата чиния на Кстаска пъхтеше под огромния товар от електронно оборудване, Могул залиташе, понесъл на гръб дълъг сребристосив цилиндър.
В асансьора нямаше никой друг, но двамата бързаха, сякаш ги гонят.
Гонеха ги.
Дребни космати бели фигури в мръсни гащеризони наскачаха от покрива на кабината и се запровираха през вратите.
— Чииииии! — пищяха те. — Чииииииии!
Перките бяха пристигнали.
Този път бяха ужасно много. Те се втурнаха напред, докато Могул правеше невероятен скок към опашката на „Алис“. Някои държаха в лапите си парчета маркуч. Други носеха вериги. Мнозина имаха оръжия.
Кстаска наклони летящата си чиния и се спусна през отворения покрив на кораба.
Марко се отдръпна от Табита и изтича да помогне на Могул, като се покатери върху дясното крило и подхвана долния край на цилиндъра.
Отекнаха изстрели.
— Господи! — ахна той, скочи от крилото и се претърколи в трюма.
Могул и неговият цилиндър светкавично го последваха. Отвътре се разнесе приглушено тракане.
— Саския! — извика Табита.
Захапала шперц между зъбите си, близначката погледна надолу към нея и двусмислено сви рамене. После изящно почука на вратата, сякаш в определена последователност. Не се случи нищо.
Перките напредваха и размахваха маркучите си. На Табита й прималя. Тя скочи върху стъпалото пред шлюза, като стискаше чантата си и риташе с крака. Извика на Саския и я попита дали няма още от онези удобни огнени топки.
Не получи отговор.
Погледна нагоре и видя, че краката на близначката изчезват в кораба.
Дребните извънземни се рояха в хангара отдолу. Един от тях насочи към нея цевта на пистолет, дълъг колкото собственото му тяло. Беше млад перк с флуоресцентен надпис на шапката. Табита го прочете: „МАЙМУНСКО ЛАЙНО 607“.
Тя затвори очи.
Разнесе се разтърсващ взрив.
Табита отвори очи. Установи, че все още е жива. Хангарът бе пълен с дим и прах. Сред всевъзможни останки и шрапнели във въздуха се носеха перкски тела.
Някой беше пробил дупка в стената.
И сега влизаше вътре през нея.
Бяха ченгетата.
Последва шум като от рояк механични стършели и вулкан от розова светлина.
Табита извика. Тя се притисна към корпуса на „Алис“ и се опита да стане двуизмерна. Парчета твърда радиация цепеха въздуха и той светкавично се нажежаваше.
Перките с веригите и маркучите бяха наскачали по кърмата на кораба и пълзяха в дюзите. Онези с пистолетите се бяха скрили под шасито.
Ченгетата им крещяха. Ослепителна мълния улучи „Алис“ и с цвъртене се плъзна по корпуса, оставяйки широка черна следа и мирис на горещ метал.
— Ако повредите кораба ми… — извика Табита на всички наоколо, но дори самата тя не чу следващите си думи, защото се разнесе мощен грохот.