28.
„Алис Лидъл“ беше в стихията си.
За разлика от ченгетата. Колкото и лъскави и внушителни да изглеждаха, планерите не бяха пригодени да се отдалечават много от атмосферната обвивка на Изобилие. Когато станцията започна да се смалява до познатата коруба на костенурка зад тях, Табита видя на скенерите на кърмата, че триъгълните хвърчила примирено изостават и синята светлинна примка между антените им угасва. По радиостанцията виеха тревоги, предупреждения, взаимни обвинения и призиви, но „Алис“ неумолимо напредваше към безбрежните космически морета.
Колко романтично звучи. Навремето бе всичко друго, но не и романтично, разбира се. Очарованието, което има за мен, за всеки от нас споменът за малкия „Таласъм“ от онези дни, е само носталгия. Макар че искрено обичаше баржата си, дори Табита никога не допускаше грешката да я смята за особена в каквото и да е отношение. Мисълта, че някой ден някой ще опише историята на „Алис Лидъл“, би накарала мнозина пилоти да се усмихнат, включително самата Табита Джут.
При нормална гравитация Таласъмите изглеждаха тежки и тромави. На пръв поглед много от тях като че ли никога не биха могли да се издигнат цели от земята. Естествено, обикновено това не се дължеше толкова на конструкцията им. Тези машини са толкова здрави, че хората ги използват, докато не започнат да се разпадат, а понякога и след това. Няма да споменавам имена.
В космоса обаче „Алис“ изглеждаше съвсем различна. В космоса незабавно преставаше да е тромава. Превръщаше се в компактен, стабилен малък кораб.
С известна предпазливост бих отбелязала сходството между дъщерите и синовете на серафимите и Кстаска. Тъй като са безноги, при най-слабата гравитация те се нуждаят от постоянна опора, когато легнат, не могат да се изправят. Плешиви и голи в прозрачните си костюми, те изглеждат ужасно уязвими. И все пак в космоса са същински делфини. През призматичните полета на защитната им обвивка кожата им отразява всички небесни съзвездия. Когато плуват из космоса, звездните лъчи се плъзгат по гърба им като вода.
Подобно на повечето хора, Табита Джут вярваше, че ако капеланите не вдигнат бариерата, която са поставили около слънчевата система, някой ден херувимите ще се опълчат срещу им. Всъщност някой предполагаха, че капеланите тъкмо това и чакат, също както бяха пратили брат Амброуз на Луната да чака Армстронг и Олдрик. Капеланите очакваха човешка инициатива.
Отново подобно на повечето хора, Табита Джут не беше сигурна дали херувимите все още са хора.
Самите херувими не хранеха никакви съмнения, че не са. Тяхната анатомия далеч надхвърляше резултатите от генните проучвания дори в най-скъпите биолаборатории. Те не страдаха от физическите ограничения, които човечеството носеше със себе си от свят на свят, или ако страдаха, съвсем скоро щяха да ги преодолеят, може би само след още едно поколение. Бяха наследили това убеждение от серафимите, които ги бяха създали и го бяха вписали в клетъчната им плазма.
Изглежда Кстаска представляваше изключение от вида си. Нашият разказ не съобщава къде я е открила Хана Су, но при каквито и обстоятелства да се е случило това, тя я е наела с основание дори само заради стойността й като ново явление. Отново можем единствено да гадаем какво е било мнението на себеподобните й за това, че забавлява публиката в качеството си на нещо, което през предишните векове биха нарекли екзотично или уродливо. Никой не я беше чувал да говори против тях, нито против серафимите.