Именно (такова беше създанието, което Табита завари на собствената си седалка пред пулта на „Алис Лидъл“, докато баржата се отдалечаваше от Изобилие, като нарушаваше правилата за движение й бълваше яростни пламъци.
Изпълнена е негодувание, тя го изгледа отстрани. Приличаше на огромен зародиш от черен хром и бе пъхнал опашката си в командното табло на „Алис“. Кстаска и нейните ужасни спътници бяха спасили кораба й, навярно и живота й, ала това ги хвърляше в още по-страшна беда.
Въпреки цялата драматичност на момента, Табита се зачуди как херувимът изобщо се е озовал на Изобилие с тази долнопробна кабаретна трупа. Защо не си беше у дома, при другите в храма, защо не живееше, работеше и планираше следващия етап от тяхната апокалиптична еволюция? Дали не бе отхвърлен прототип? Дали нямаше някакъв ужасен дефект, някакъв генетичен недостатък? Едва ли. Те със сигурност щяха да го ремонтират, препрограмират или разглобят за резервни части. Може би просто беше избягал, както все още правят децата в повечето съвременни земни общества в търсене на по-автентичен, по-първичен начин на живот сред трудностите на космоса. Или пък беше шпионин?
Преди Табита да успее да се извърне, херувимът внезапно се завъртя към нея. Червените му очички проблеснаха. Съществото разтвори лъскавите си черни устни и тя видя малките му, съвършени черни зъби.
Кстаска й се усмихна.
29.
— Идиоти такива! — разтреперана им извика тя, като застана на стъпалата пред кабината.
Всички се бяха събрали и я наблюдаваха. Гледаха я така, като че ли е гвоздеят на кабаретната програма. Там бяха близнаците Зодиак, прегърнати и закачили крака в една и съща халка, два варианта на един и същи човек, сякаш и един нямаше да е предостатъчен. Там беше Марко Мец, с окървавен нос, опърлена коса и вежди. Табита се надяваше, че е ранен. Не знаеше защо не е мъртъв. Нямаше представа къде е Тал и в момента не я интересуваше.
В момента я интересуваше единствено Кстаска, която все още беше на руля.
Табита дръпна мрежата, своята мрежа.
— Аз ще поема управлението — заповяда тя.
Херувимът не отговори.
— Хайде! — Табита разтърси мрежата. — Чупката!
Марко заплува във въздуха към нея с протегнати ръце.
— Успокой се, миличка. Не се вълнувай. Нали сме живи и здрави! Всичко е наред!
— Не ми викай миличка, Марко Мец, че ще те…
Близнаците се издигнаха от двете й страни и я удържаха.
— Заради теб едва не убиха всички ни!
Марко разпери ръце.
— Всички сме тук, Табита, всички сме невредими, корабът е наред, успокой се.
— Аз определям дали корабът е наред, Марко! Ясно ли е? А сега се разкарайте! Всичките!
Табита блъсна Близнаците, преобърна ги по гръб и се изтласка назад. Като се хвана за пулта на един от мониторите, тя увисна над командното табло със свити под себе си крака. После хвана опашката на херувима и рязко я изтръгна от контакта.
Корабът леко подскочи.
Пъхнала крак в една от халките, Табита откопча мрежата със свободната си ръка и измъкна Кстаска навън за опашката.
— О, недей така! — възрази Саския и се изправи. Дългата й коса се бе пръснала навсякъде. — Ще я нараниш.
Но Кстаска остана абсолютно безразлична към суматохата. Тя освободи опашката си от ръката на Табита, измъкна се от мрежата и с лекота заплува покрай краката й и между Близнаците, спусна се по стъпалата и влезе в трюма. Движеше се така, сякаш бе родена при нулева гравитация, което си беше самата истина.
— Вън! — нареди Табита.
Когато всички излязоха, тя затръшна вратата зад тях.
Възвърнала контрол над кораба си, Табита премина на автоматичен режим. Забравила изгарянията си, болката в глезена, тя плъзна поглед по онези от мониторите, които все още работеха. Изобилие сияеше на 120 градуса зад тях, сфера с големината на орех. Не ги преследваха. Управата не се интересуваше от нищо извън станцията. Имаше толкова малко закони, че всъщност за нея беше по-изгодно да ги спазва, отколкото да ги нарушава. Но ако някога се върнеше там…