Ако оцелееше от този полет, никога, никога нямаше да се върне на Изобилие.
— Прав ти път — каза на смаляващата се топка тя.
Но й се струваше странно защо не са взривили кораба й на парчета, заедно с нея и всичко останало.
Табита включи слушалките си и се свърза с корабната личност.
— Алис? Още ли приказваш с мен?
— РАЗБИРА СЕ, КАПИТАНЕ — отвърна Алис. — КОЙ БЕШЕ ОНЗИ, КОЙТО СЕ ИЗКЛЮЧИ ПРЕДИ МАЛКО?
— Херувим, Алис.
— ХЕРУВИМ ЛИ? МИЛИ БОЖЕ. А, ДА, ВИЖДАМ ГО. В МОМЕНТА Е В ТРЮМА, ИЗВЕСТНО ЛИ ВИ Е?
Табита изскърца със зъби.
— Да, Алис.
— ТАМ ИМА И ДРУГИ ХОРА.
— МОЖЕ ЛИ ДА ПОГОВОРЯ С ХЕРУВИМА, КАПИТАНЕ?
— Не. Насочваме се към Възела.
— ГОТОВА СЪМ — отвърна Алис.
Табита въведе стандартен курс за най-плътно заселения сектор от земянитските орбитални пътища и Алис го начерта.
— ДВИЖЕНИЕТО Е ДОСТА ИНТЕНЗИВНО — отбеляза тя.
— Чудесно — отговори Табита. Така с нищо нямаше да се различават от всеки друг товарен кораб, Тя затаи дъх. — Моля те, докладвай за повредите, Алис.
Положението изобщо не изглеждаше розово. „Алис“ бе сляпа с няколко от очите си и глуха на много от местните честоти. Имаше обгаряния, ожулвания и вдлъбнатини, някои от които нарушаващи структурната й цялост.
— ДЕФЕКТЕН ОСЕВ КЛЮЧОВ КРИСТАЛ. ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 61,04% — съобщи корабната личност. — МИСЛЕХ, ЧЕ ЩЕ СЕ ПОГРИЖИМ ЗА НЕГО НА ИЗОБИЛИЕ.
— Аз също — измърмори Табита. — Потрай още малко, Алис. Само след няколко минути ще се погрижа за теб. Плащат ония в трюма.
— ТРЯБВА ДА СА МНОГО МИЛИ ХОРА.
Въпреки волята си, Табита се засмя и потръпна. После внимателно докосна бузата си.
— Изгорена ли съм, Алис?
— МАЛКО, КАПИТАНЕ.
Аптечката се отвори с бръмчене.
— Днес не ни е добър ден — каза Табита, докато поставяше лепенка на лицето и ръката си. — Всъщност трябва да е най-ужасният ден в живота ми. — Мърмореше си под нос, по-скоро на себе си, отколкото на кораба. — Ти как мислиш, Алис?
— НЕДОСТАТЪЧНО ИНФОРМАЦИЯ.
Табита погледна към овъгления си ръкав.
— Напомни ми някой път да ти разкажа живота си.
Постепенно навлизаха в главните транспортни артерии. Както бе предупредила Алис, движението беше убийствено. Бавно се тътрузеха каледонийски „Мълнии“, пълни с информационни пазители и данъчни инспектори, завръщащи се от поредния ден на доблестни битки. Бързоходни фраймахерски „Тинкърбел“, превозващи съдебни дизайнери и рекламни директори за Византион и Вяра, с арогантно изящество пресичаха пътя им. Тук-там срещаха малки топчести роботизирани влекачи и както очакваше Табита, много баржи, каращи във Възела щипки за документи, дезодоранти и кървавица. Във Възела, където корпоративните цилиндри танцуваха с гаражни платформи и развлекателните комплекси с летящи църкви; там бе мястото на „Алис“.
— КАПИТАНЕ?
— Какво има, Алис?
— ЗАЩО КАЗВАТЕ. ЧЕ ТОВА Е НАЙ-УЖАСНИЯТ ДЕН В ЖИВОТА ВИ?
— Ще ти обясня, когато разбера какво става, дявол да го вземе.
Последва кратко премигване на розови светлини, докато „Алис“ смилаше информацията.
— Избери платформа, Алис — нареди Табита. — Ще те ремонтираме.
Компютрите се включиха. Табита се отпусна назад и се протегна. Когато затвори очи, видя червени проблясъци върху яркозелен фон. Някъде в ума й продължаваше да пищи алармата в Мъркюри Гардън, мълниите на перките и ченгетата все още разцепваха въздуха.
Господи, колко уморена се чувстваше. Представи си воден душ, истинско легло, чисти и свежи завивки. Но само праведните спяха, ред след ред върху лед в стоманени бели ковчези, в замръзнала пещера, която понякога се превръщаше в слънчева гора, друг път в спалня, пълна с антики и свещи. Лежаха с вкарани в очите им електроди, гледаха домашно видео, и очакваха Деня на възкресението. Никакъв шум, никакви извънземни самоубийци, никакви хермафродитни акробати, никакви херувими, никакви ченгета. Просто първо трябваше да умреш. Изглеждаше добра сделка.
Тя неохотно отвори очи. Беше сама в пилотската кабина на „Алис Лидъл“ и всичко тихо бръмчеше наоколо й. Заслуша се; Наистина ли чуваше нещо? Неравномерно тракане, тракането на осев ключов кристал в кожуха му?