5.
Табита сърдито въздъхна и се метна върху твърдия нар. После се огледа наоколо в килията. Четири порести мръснорозови стени, бетон. Матова стоманена врата, външна ключалка, без брава. Нито един прозорец. Решетка на вратата и още една на тавана. Зад тях проблясваше обектив на камера. Мръснорозов бетонен таван, биофлуоресцентен пръстен, неработещ. Мръснорозов бетонен под. Нарът представляваше плътна платформа, прилепена към едната стена. В ъгъла — химическа тоалетна, бяла, ожулена и вече смърдяща. Нямаше място за нищо друго.
От стълбището еладелдийците я бяха завлекли в съседна уличка, където я притиснаха към стената и я претърсиха. След като решиха, че не е политическа престъпничка, а поредната избухлива космонавтка, я предадоха на местните власти, което я изпълни с огромно облекчение. Когато се касаеше за канелени, понякога се държаха адски гадно. В участъка „Мирабо“ изобщо нямаше да й обърнат внимание. При еладелдийците хората обикновено изчезваха.
Ченгето, което я арестува, беше пълен киборг за контрол на тълпите. По сивия му визьор проблясваха всевъзможни данни и скриваха имплантите му.
— Джут, Табита, капитан — с механичен глас каза той, докато единственото му око я сканираше и записваше. Беше много висок и лъскав. Аугментираната му длан се протегна, за да я хване за ръката.
Табита се опита да го накара първо да й позволи да се обади в бара.
— Трябва да съобщя на шефа си! Той е вътре. Тъкмо отивах при него, когато ме събориха ония отвратителни гадинки.
Безполезно, разбира се.
Под погледа на еладелдийците ченгето я отведе в края на уличката, където го очакваше партньорът му. Настаниха я помежду си в гравитокара.
Трафикът бе ужасен. По целия път до центъра гладките лица на полицаите премигваха в електронни редове от червени и сини данни, анализи, доклади, жълти мрежи, видеоидентификации, информация по други случаи. Когато изключиха двигателя, Табита чу, че им шепнат далечни гласове. Не разговаряха нито помежду си, нито с нея.
В участъка флегматична сержантка провери картата й в електронно устройство и я взе. Арестувалото я ченге стоеше зад гърба й като истукан с изключен мозък. Представляваше зловеща гледка — с жиците по носа и белтъците на очите, които се виждаха през шлема му. Електронен човек, покорен на волята на напевни гласове от друга звезда, които го ласкаят и напътстват.
Сержантката изсипа съдържанието на чантата й върху плота и го претършува.
— И преди сме загазвали, а, Табита? — ритуално измърмори тя.
Табита не отговори. Мътните ги взели. В това отношение всички бяха еднакви. Ченгетата, перките, еладелдийците и скапаните капелани на Харон. Животът и без тях беше достатъчно тежък. Закони, разпоредби, протокол. Племенни безумия.
Съпротивата не водеше доникъде.
Което никога не й пречеше да опитва.
Загледана със саркастичен интерес в сержантката, тя се опря с две ръце на плота.
— Басирам се, че си обичаш работата — отбеляза Табита.
Жената я стрелна с меките си очи.
— Да не би да се каниш да постъпваш в полицията? — попита тя. — Ще ми се да ви видя. Всички вас. Ще ви е от полза.
Гласът й излъчваше омраза — омраза, смекчавана от мързела и скуката. Табита бе просто поредният каубой на карнавала. Знаеха, че е пила на идване. Само трябваше да погледнат пода на кабината й, за да го докажат.
— Предпочитам да рина лайна — отвърна тя.
Сержантката кимна.
— Ще го уредим.
— Басирам се, че докато ровиш из чуждите чанти, виждаш цялото богато разнообразие от разумен живот.
Полицайката взе оръфан брой на мръсно списание и повдигна вежди.
Табита не й обърна внимание.
— Отивам само да дрънна един телефон, нали става?
— Не става.
— Трябва да дрънна само един телефон.