Трейгър предпочете да кимне.
— Гледала ли си го?
— Не, не обичам да си губя времето с рисувани филми.
— Но знаеш какво имам предвид, нали?
— Ами… — поколеба се Ева Едем, преди отговорът да дойде някъде от дълбините на професионалното й подсъзнание. — Нямаше ли още един филм, от началото на тридесетте? О, точно така. Продукция на Парамаунт, с Оуки и Галахър, Хортън и Ръглис, Нед Спарк, Фийлдс и Гари Купър. Чакай, чакай, сега ще си спомня кой играеше дамата… Шарлот Хенри, нали?
Докторът се усмихна. Стигнаха донякъде.
— Този си го гледала, нали?
Ева Едем поклати глава отрицателно.
— Никога не съм го гледала. Като дете изобщо не можех да си позволя да ходя на кино, запомни това веднъж завинаги.
— Как тогава знаеш кои са изпълнителите и…
— Много просто. Гал, която навремето е работила с Алисън Скипуърт ми каза. Тя също е участвала. И Една Мей Оливър. Аз притежавам отлична памет, докторе. Знаеш го не по-зле от мен.
— Да — промърмори Трейгър меко, — може би тогава си спомняш оригинала, книгата, която си чела?
— Книга… имало ли е книга?
— Я ме погледни, нима искаш да кажеш, че никога не си чела „Алиса в страната на чудесата“ от Луис Карол? Та това е класика!
— Аз не чета книги, докторе. Това също ти е известно.
— Но сигурно като дете си се сблъсквала с нея? Може някой да ти е разказвал разни истории.
Русите къдрици се разлюляха.
— Не. Щях да си спомня. Аз помня всичко, което съм прочела. Ето защо винаги съм във форма. Една от най-паметливите в бизнеса. Не само че никога не съм чела „Алиса в страната на чудесата“, но дори не съм знаела, че има такава история, освен като сценарий.
Трейгър подръпна нервно брадичката си.
— Точно така, ти наистина имаш забележителна памет. Но нека се върнем към най-ранното ти детство. Все някой те е вземал в скута си и ти е разказвал приказки.
Очите на филмовата звезда блеснаха.
— О, да — възкликна тя. — Точно така. Леля Ема винаги ми разказваше разни истории.
— Великолепно! — усмихна се докторът. — А можеш ли да си спомниш първата приказка, която тя ти е разправяла? Най-първата?
Ева Едем притвори очи, мъчейки се да се съсредоточи. Когато заговори, гласът й идваше много отдалеч.
— Да — прошепна тя. — Спомням си. Бях едва на четири години. Леля Ема ме взе в скута си и ми разказа първата приказка. В нея се говореше за един пияница, който влязъл в бара и не успял да намери клозета, тогава барманът му казал да се качи по стълбата на втория етаж…
— Не! — възкликна Трейгър. — Не! Не! Нима никога не ти е разказвала вълшебни приказки?
— Леля Ема ли? — Ева Едем се разсмя. — Казах ти вече, че не е. Но разни истории… Знаеше милиони. Чувал ли си онази за младоженците, които искали да…
— Няма значение — облегна се назад психиатърът. — Значи ти си напълно сигурна, че никога нито си чела, нито си слушала „Алиса в страната на чудесата“?
— Казах ти го още в началото на разговора ни. А сега искаш ли да чуеш съня ми или не?
— Изгарям от желание да го чуя — отговори докторът и наистина беше така. Извади бележник и махна капачката на писалката си. Дълбоко в себе си беше уверен, че тя или бе слушала, или бе чела „Алиса“, и го интересуваха причините, предизвикали умствената блокировка, която й пречеше да си го спомни. В нейния разказ се криеше евентуален символизъм и това обещаваше да бъде забавно.
— И така, ти влезе в заешката дупка — напомни й той.
— В един тунел — продължи Ева. — Аз падах, падах много бавно.
Трейгър записа „тунел — фиксиране върху утробата?“ и отдолу — „падащ сън“.
— Падах в един кладенец — разказваше Ева. — По стените му се нижеха шкафове и лавици за книги. Тук-там имаше географски карти и картини, окачени на гвоздеи.
„Забранени сексуални знания“ — отбеляза в бележника си докторът.
— Както падах, се протегнах и взех един буркан от лавицата. На него имаше етикет „Портокалов мармалад“.
„Мармалад — мама?“ — записа Трейгър.
Ева каза нещо като: „Котки ядат ли прилепи?“ и „Прилепите ядат ли котки?“, но докторът се обърка. Той едва успяваше да записва. Забавно е наистина, мислеше си, как символизмът на Фройд се преплита с „Алиса в страната на чудесата“. Невероятно бе колко добре можеше да я възпроизведе нейното подсъзнание.
Сега Ева разказваше как се е приземила в дълга зала с врати навсякъде и как заекът изчезнал някъде, мърморейки си: „О, мои уши и мустаци, колко късно стана!“ Доближила се до трикрака масичка, направена от тежко стъкло с малко златно ключе на нея, и доктор Трейгър набързо надраска: „фалически символ“. След това тя описа как е гледала през вратичката, висока около четиридесет сантиметра, градината отвъд и за обхваналото я желание да може да мине през нея, като се свие като далекоглед. Тук докторът записа: „фалическа завист“.