Може би си е мислел, че парите му са достатъчна защита. А може би изобщо не му е пукало. Вземал мерки около Рошел винаги да има охрана, да не излиза сама, за да не може никой да я нападне. Но в края на краищата нападнали не Рошел, а него самия.
Бонано изчезнал една вечер. Била гореща юлска нощ през 1964 година. Детето било вече на пет години. Намерили Сал след три дни завързан на едно дърво на брега на езеро Катаутче, главата му почти отделена от тялото. Нещата изглеждали не съвсем прости — може би някой използвал расовия претекст и връзката му с Рошел Хайнс, за да си присвои бизнеса. Собствеността на клубовете и баровете му преминала под разпореждането на бизнесконсорциум с интереси в Рино и Вегас. Какво си помислихте?
Щом намерили съпруга й, Рошел изчезнала, а с нея и детето. Взела само малко бижута и пари в брой и изфирясала преди някой да се заеме и с нея. Появила се след година и нещо на същото място, в същия район, който по-късно бе наречен Дезире. Там имала доведена сестра с малък имот. Смъртта на Сал почти унищожила Рошел: била вече завършена алкохоличка, а и пристрастена към морфина. Ето тук отрасъл Джо Боунс — сред бъдещите гета и започващи жилищни строежи. Бил съвсем бял на цвят, по-бял и от майка си, но се наложило да се опълчи и срещу бели, и срещу черни. Защото нито една от тези две групи не го приемала като напълно свой. Постепенно в младия човек забушувала дива ярост и той я насочил срещу околния свят. Някъде около 1990 година, десет години след кончината на майка му в мръсно легло в дом в района на Дезире, Джо Боунс вече имал повече барове от баща си преди 30 години. Имал и други връзки — всеки месец от Мексико пристигали натоварени с кокаин самолети. Дрогата потъвала по улиците на Ню Орлиънс, а част от нея пътувала към селищата на север, изток и запад.
— Днес Джо Боунс нарича себе си бял мъж и никой не смее да го отрече в лицето му — продължи разказа си Морфи. — Пък и може ли човек с отрязани и напъхани в устата му топки да отрича нещо, а, Паркър? А Джо няма близки, няма си никой освен себе си. Има ли нещо по-кофти от такъв човек, а, Паркър? Без роднини, без приятели, без раса?
Морфи се засмя. Спряхме на една бензиностанция, той напълни резервоара, плати и се върна в колата с две безалкохолни питиета. Поседяхме, отпивахме от шишетата, гледахме минаващите коли.
— Тук има и една друга местна сила — двама братя на име Фонтено. Дейвид и Лайънъл. Семейството им е от Лафайет, френско, но има смесена кръв, Бог само знае точно каква. Мисля, че още имат роднини и връзки там, но се преместили в Ню Орлиънс през двадесетте години. Фонтено са амбициозни, обичат насилието и според мен са стигнали до становището, че времето на Бонано е може би изтекло. Тези неща се носят из въздуха вече цяла година. Подушвам ги аз. Имам добър нюх. Вероятно му гласят дървеното пардесю. На Джо, де.
Оказа се, че Фонтено не са млади хора. Морфи разказа още, че и двамата са поне на по четиридесетина години. Постепенно си създават репутация в Луизиана и сега действат от нещо като имение в Делакроа. Там са опънали телени мрежи, държат кучета и въоръжена охрана, включително и местни главорези от френско потекло — кейджуни[46] от Акадиана. Движат най-вече в областта на комара, проституцията и наркотиците. Притежават барове в Батън Руж, няколко в Лафайет. Ако успеят да отстранят Джо Боунс, вероятно ще заемат огромна ниша в местния наркопазар.
— Знаеш ли кои са т.нар. кейджуни? — попита ме Морфи.
— Не много, чел съм за музиката им.
— Те са малцинство тук, има малко и в Тексас. Общо взето, не ги гледат с добро око. Дори и по времето на петролната треска никой не им даваше работа, защото тексасците не желаят да си имат вземане-даване с хора, които смятат за чуждоземци. Повечето кейджуни постъпват, както постъпваме и всички ние в тежки времена: налягат си парцалите и гледат някак си да преживеят. Много често са на нож с чернокожите — защото и черните, и кейджуните са конкуренти за ограничените работни места. Случвали са се и много кофти неща, но повечето от тях не са лоши хора, оглеждат се за едната храна и се стремят да не нарушават закона.
— Дядото на братята се казва Ролан Фонтено. Той зарязал тези неща и се измъкнал от кейджунското си обкръжение, така да се каже, за да дойде в Ню Орлиънс и да се присъедини към други, по-далечни роднини. Но младите не забравят корените си. Когато през седемдесетте години нещата се влошиха, те събраха около себе си цял куп недоволни хора: предимно кейджуни, но и чернокожи и някак успяха да запазят равновесието между двете групи.
46
Наследници на френски колонисти, преселници в Луизиана, депортирани от колонията Акадия (Северна Америка) след подписан в Утрехт (Холандия) договор през 1713 г., французите отстъпват колонията на англичаните, които я наричат Нова Скотия; езикът им се различава граматически и речниково повече от европейския френски, отколкото от канадския френски; самите те традиционно са се наричали „кадиен“ или „кажун“, също и креоли, но англоговорещите наричат белите „кейджуни“, а черните — креоли. Музиката им е богата, разнообразна; черните я наричат „зайдеко“, общо в песните им се чувства влиянието на западния суинг и кънтри, дори и на блуграс. — Бел. прев.