— „Желаех я… но в това е слабостта на нашия вид“ — прочете тя. — „Грехът ни не е в суетата, а в похотта — жадуваме за човешкия род.“
Обърна се с въпросителен поглед към мен, но аз незабавно бях разпознал думите.
— Това са думи на Пътника, казани ти по телефона — рече тя.
С периферното зрение долових, че и Луис, и Ейнджъл се поместиха нервно в столовете.
— Трябваше да търся доста хора за помощ. Оказа се, че най-ерудираният от тях е един теолог от архиепископството. Източникът е много неясен, така де, поне за хора, които нямат теологично образование.
Замълча, после разтърси коса и попита:
— Знаете ли защо Сатаната е бил прогонен от небето?
— Суета, високомерие — рече Ейнджъл. — Много добре помня какво ни говореше сестра Агнес. Гордост и липса на смирение.
— Естествено — обади се и Луис и кимна на Ейнджъл. — Спомням си, че съм го чел и у Милтън.
— Във всеки случай има още нещо — натърти Рейчъл. — Е, прави сте, поне частично. От Августин[47] нататък основният грях на Сатаната е неговата гордост. Но преди него има и други тези. До четвърти век Книгата на Енох[48] е била считана за част от Библейския канон. Корените й са все още основа за дебати — възможно е да е била написана на староеврейски или на арамейски, или и на двата езика, но в нея не намираме база за някои представи, които днес са основни за Библията. Второто пришествие или както още се нарича — Страшният съд, може би са основани на Алегориите на Енох. Геената огнена, където властва Сатанаил, също се появява за пръв път в Енох.
Интересното е, че в Книгата на Енох има по-различна трактовка на греха на Лукавия.
Тя потърси нещо в тефтера и започна да чете:
— „И настъпи време, когато човеците започнаха да се множат по лицето земно, а им се родиха множество женски чада, и видеха Синовете Божии, че са любави, та взеха си за съпруги всиите, които пожелаха…“
Погледна ни поред в лицата.
— Ето това е от Енох. „Синовете Божии“ са ангелите, които са се отдали на похотта си противно на волята Божия. Водач на съгрешилите ангели е Сатанаил. За назидание той е бил захвърлен в тъмна дупка в пустинята, а съучастниците му — в огнените пламъци — Геената огнена. Същата участ постигнала и тяхната челяд, наречена тук „злите духове на Земята“. Мъченикът Юстин, наречен още Справедливият, е вярвал, че за всички злини по човеците, включително и за убийството, вина носят децата от порочния съюз между падналите ангели и обикновените човешки жени.
— С други думи, грехът на Сатаната е похотта, похот — жадуване за човешка женска плът, това е и „слабостта на нашия вид“.
Рейчъл затвори тефтерчето и си позволи лека победоносна усмивка.
— Е, значи този тип се мисли за дявол, за демон, а? — рече Ейнджъл.
— Или за потомък на ангели — поправи го Луис. — Зависи от гледната точка.
— Който и да е, за който и да се мисли, едва ли Книгата на Енох се намира лесно — обадих се аз. — Да имаш някаква представа какъв източник може да е ползвал?
Рейчъл пак зарови нос в тефтерчето.
— Най-прясното, което успях да открия, е нюйоркско издание от 1983 г. на име „Стария завет: Псевдоепиграфия — Енох“, издание на Айсъкс — отвърна тя. — Освен това има по-стар оксфордски превод, издаден от Р. Х. Чарлз през 1913 г.
Записах си имената.
— Ще помоля Морфи или Улрич да проверят в Университета на Ню Орлиънс. Може би ще научат дали някой местен човек е проявявал интерес към подобни антики като Вехтия завет и прочие библейски изследвания. А Улрич може дори да провери и в други учебни заведения. И в библиотеки — като начало.
Платихме и излязохме. Ейнджъл и Луис тръгнаха да се запознаят с нощния живот във френския квартал, а Рейчъп и аз потеглихме обратно към хотела. И двамата мълчахме, сякаш усещахме, че помежду ни започва да се заражда известна интимност.
— Имам чувството, че не бива да се интересувам с какво си изкарват хляба тези двамата — подметна тя, когато спряхме на една пресечка.
— Може би да… най-добре е да ги наречем хора на свободна професия и да не питаме повече.
Тя ми се усмихна.
— При това, изглежда, са ти абсолютно верни. Движи ги някакво чувство за лоялност. Просто невероятно! И необичайно. Не съм сигурна дали разбирам какво е това.
— Правил съм някои неща за тях в миналото, но ако са ми били задължени, то отдавна са си заплатили дълга, че и отгоре. Смятам, че аз съм им длъжник.
— И въпреки това пак са с теб, а и помагат, когато помолиш за нещо.
— Не мисля, че го правят само за мен. Те вършат онова, което им харесва. Така гъделичкат стремежа си към приключения и опасност. Самите те са много опасни мъже, и двамата. Мисля, че затова дойдоха — усещат опасността със сетивата си и искат да са част от нея.
47
Августин, хипонски епископ (354-430), прочут като Отец на Латинската църква, най-големи произведения са „Изповеди“ и „За благостта“. — Бел. прев.
48
Книга от Стария завет, вид откровение от зората на християнството, изхвърлена от Канона на Светото писание. — Бел. прев.