— Я по-добре се разкарвайте. Веднага! — рече след секунда със зле прикрита заплаха в гласа.
Свих рамене, изправих се. Луис се приближи до мен. Разменихме си погледи.
— Този човек май ни гони — рече Луис.
— Може би, но ако си тръгнем така, той вече няма да ни уважава.
— А какво е човек, загубил уважението на хората? Нищо — реторично запита Луис и сам си отговори.
После взе чиния от масата и я вдигна високо над главата си. Чинията избухна и се разби на стотици дребни парченца, а маузеровият куршум се заби в дървената къща отзад. Жената скочи от стола и се хвърли по очи на земята, а двамината главорези се впуснаха да закрият шефа си с тела. В следващата секунда още трима се появиха на ъгъла на къщата и се затичаха към нас.
Пръв до нас стигна Влечугоподобния. Пръстът му вече се свиваше на спусъка, но Джо Боунс силно блъсна ръката му нагоре.
— Стой, бе, тъпанар! Да не искаш да ме убият!
Бързо огледа дърветата извън оградата и се обърна към мен.
— Значи влизате тук, стреляте по мен, плашите ми жената! Какво си мислите, че правите, да ви го начукам аз на вас, а?
— Онази мръсна дума я каза ти! — кротко рече Луис.
— Вярно е — подкрепих го веднага. — Кой спомена „чернилка“, а?
— Знам, че имате важни приятели в Ню Орлиънс — изсъска Джо Боунс. — Аз си имам достатъчно главоболия и без федералните, но ако те видя пак тук, теб и твоята… замълча и с мъка преглътна думата, — твоя приятел, ще рискувам и ще ви пречукам. Ясно ли е?
— Ясно ми е — рекох. — Слушай, Джо, аз Ремар ще го намеря. И ако се окаже, че ни лъжеш и онзи тип се измъкне благодарение на теб, ще се върна.
— Ако стане така, че да се връщаме пак тук, Джо, ще се наложи да оперираме малко твоето кученце. Чат ли си, Джо? — рече Луис със съвсем кротък тон.
— Вие само се върнете! — закани се Джо, съвсем задъхан от ярост. — Аз теб ще те разпъна на колчета на земята и ще ти го пусна да се наяде едно хубаво — добави той и посочи с пръст Луис.
Тръгнахме внимателно назад към портата, като продължавахме да гледаме Джо Боунс и хората му. Жената стана и го прегърна, сякаш да го утеши; белите й дрехи бяха зеленясали от тревата. Погали го по ръката с пръсти, с ален лак на ноктите, но той я блъсна грубо в гърдите и тя политна назад. По устните му изхвръкна слюнка.
Чух, че вратата се отваря зад нас и двамата притичахме до колата.
— Не знаех, че Ейнджъл стреля така добре — рекох. — Да не би да си му давал уроци?
— Ъхъ — измърмори Луис.
Сега вече изглеждаше наистина потресен.
— Щеше ли да уцели Джо Боунс?
— Да, бе. Аз се чудя как не уцели мен.
Вратата се отвори и Ейнджъл се мушна на задната седалка. Маузерът бе прибран в калъфа.
— Значи вече уредихме Джо Боунс и може да поиграем билярд, да подгоним мацките, а? — ухили се той.
— Ти откога гониш мацки, бе? — изгледа го Луис накриво.
— Така правят истинските мъже — гордо рече Ейнджъл. — Аз да не съм нещо по-долу?
Потеглихме бързо към Ню Орлиънс, а оградата остана нейде отзад.
— На мен ми се стори, че Джо май се гипсира — гордо рече Ейнджъл. — Ама какво кученце само има, а?
— Южноафриканско, обучено да гони чернокожи — обясних му аз. — Ти помниш ли Чикейн? Преподобния Франк Чикейн?
Чикейн бе секретар на Южноафриканския църковен съвет, бял. Бе на посещение в САЩ през 1989 година. По време на визитата колабира и никой не можа да разбере причината. ФБР накрая разкри, че някой е напръскал дрехите му с фосфати. Целта била да се предизвика инфаркт и да изглежда, че е починал от естествена смърт. Но Чикейн си оживя и си замина по живо, по здраво.
— По-късно се оказа, че Южноафриканската комисия за разследване и расово помирение настойчиво търсела човек на име Утър Басон. Той бил личен лекар на Питър Бота[49], под чиято егида пък била фосфатната програма на правителството. Хайде сега де. Пък и идеята за този вид кучета също била на Бота. Изглежда, че ръката на отмъщението е достатъчно дълга, а и търпението на подгонените не е безкрайно.
Ейнджъл потупа по прозореца с пръсти и рече:
— Пък и въпросният Джо Боунс, уж страшен тип, ама не се оказа толкова страшен, а?
Не бях очаквал много от посещението при Боунс, резултатите наистина не бяха Бог знае какви, но за сметка на това бяхме успели да раздрусаме гнездото на осите. Предполагах, че веднага ще се опита да се свърже с Ремар, което пък ще бъде достатъчно да изкара онзи тип от скривалището. Ето това бе идеята ми и тя не бе лоша. На добрите идеи обаче едно им е лошо: от десет поне девет пъти някой се сеща за същото преди вас.
49
Питър Бота, първи президент на ЮАР (1984-1989 г.), премиер в правителството на южноафриканското бяло малцинство (1978 г.). — Бел. прев.