Хич и не си въобразявах, че Лутър Борделон би могъл да получи справедливост от ченгетата на Ню Орлиънс. Тяхната репутация като побойници и мъчители на чернокожите датира още от периода на Гражданската война, когато повечето от завърналите се от фронта южняци постъпват в полицията. През 1877 година черните губят още позиции — републиканците падат от власт и расовото разделение в нея отново набира сила. Съмнявам се дали Лутър Борделон някога е познавал историята на полицията, която фактически става причина за смъртта му, но съм сигурен, че не би се учудил на свързаните с нея хиляди срамни факти.
Ако Морфи и Гарза бяха убили Борделон, ако наистина го бяха застреляли, когато е бил невъоръжен, и бяха подхвърлили пистолет до тялото му, то тогава и те просто бяха част от мрачната истина за полицията на Ню Орлиънс. Сега стоях на ъгъла на „Еспланейд“ и „Елисейските полета“ и ми се струваше, че наоколо ми има само гнилоч и развала. Тя се вливаше в устата, в ноздрите, почти спираше дишането. Напъхваше се под ноктите и цапаше кожата. Усещах я дори в потта на гърба си и в избилите между паважните плочки бурени. Ню Орлиънс. Град, построен и израсъл от комара и проституцията, от робството, корупцията и насилието, но донякъде и благодарение на спасителните добродетели на различните занаяти, емиграцията и етническото разнообразие. Полицията му се е развивала и изграждала успоредно с всичко това и съвсем не бива да се учудваме, че борбата за поддържане на идеалите е тежка и продължителна.
Но нещо в очите на Морфи ми говореше, че той отчаяно търси опрощение за греховете си. Че в усилията му да намери Пътника се крие и част от желанието му да изкупи вината за смъртта на Борделон или поне за онова, което хората си мислят за нея. Усещах този стремеж в Морфи, защото вече го познавах от собствен опит. Знаех отлично, че мир на душата се постига много мъчно, че житейските дългове не се изплащат така леко. Вярвах обаче, че Морфи ще успее да стигне до тази истина… и се оказах прав.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Върнах се в стаята и се къпах под врялата вода, докато кожата ми почервеня и започна да ме боли. Облякох лек пуловер и ленени панталони, обадих се на Луис и Ейнджъл и се разбрахме след пет минути да се съберем в стаята на Рейчъл.
Тя отвори вратата. Забелязах, че пръстите й са изцапани с мастило. Зад ухото й бе поставена писалка, косата й бе навита на кок с помощта на два забучени в нея молива. Очите й бяха зачервени от четене, под тях имаше тъмни кръгове.
Не можах да позная помещението — бе доста променено. Върху единствената маса стоеше разтворен компютър — лаптоп, заобиколен със стотици листове, хартийки, книги и бележки. На стената отсреща бяха закачени диаграми, жълти листчета за бележки с лепливи краища и цяла поредица рисунки — нещо като анатомически скици. На пода до стола се въргаляха факсовете и чиния с куп нахапани сандвичи, кана кафе и изцапана чаша.
Чух почукването. Отворих вратата на Луис и Ейнджъл. Последният удивено загледа стената.
— Онзи тип на рецепцията си мисли, че само някаква си откачалка може да получава толкова много факсове — рече той засмяно. — Ако види тази изложба, сто на сто ще повика ченгетата.
Рейчъл седна на стола и извади моливите от косата си. Разпиля я с ръка по раменете си и започна да масажира схванатия си врат.
— Е — рече тя, — кой ще започне?
Разказах им за Ремар и умората незабавно изчезна от лицето на Рейчъл. Накара ме подробно да опиша позицията на тялото му, отново и отново, а след това затърси нещо по бюрото си, като непрестанно разлистваше и преместваше стотиците листчета.
— Ха! Ето! — възкликна тя и гордо ми подаде лист хартия. — Това е, нали?
Държеше черно-бяла илюстрация с дребен надпис отгоре „Tab. primera del lib. segundo“[50]. Най-долу с почерка на Рейчъл бе написано „Валверде, 1556 г.“
На илюстрацията бе нарисуван одран човек, поставил левия крак на камък. В лявата си ръка държеше дълъг нож със закривена дръжка, а в дясната — собствената си провиснала кожа. Чертите на лицето му личаха на кожата, а очите му си бяха в очните дупки. Но като изключим тези разлики, рисунката бе съвсем сходна с позицията, в която заварихме тялото на Ремар. Различните части и органи на тялото бяха маркирани с букви от гръцката азбука.