— В началото си мислех, че грозотата му пробужда лошото в него — бе казал дядо ми веднъж. — Че поради нея се държи зле с околните, че е намерил такъв начин да си отмъщава на обществото, сякаш то му е виновно.
И онзи случай изплува пред очите ми, като че се бе случило преди ден. Седяхме с дядо на верандата на къщата, където живеехме с него и мама след смъртта на баща ми. Дядо си имаше любимо куче, порода басет — ловджийско, бе го нарекъл Док — на името на прочутия тогава кънтри певец Док Уотсън. Ще попитате защо го бе нарекъл на певеца? Ами защото харесваше много прочутата песен на Уотсън на име „Албърта“ и толкоз. Та кучето Док лежеше в краката му дълбоко заспало, от време на време похъркваше или излайваше в ответ на бог знае какви перипетии из кучешките си съновидения.
Дядо отпи глътка кафе от синя тенекиена чаша и я остави в краката си. Док потръпна, отвори едно око, за да не пропусне нещо важно, успокои се и пак се унесе в сънищата си.
— Но не грозотата е причината Хелмс да е такъв — продължи дядо. — Не. В него си има нещо из основи криво, нещо, което не мога да определя точно. Понякога си мисля какъв ли би могъл да стане, ако не бе толкова грозен. С неговата амбиция и воля би могъл да стигне дори до президент на САЩ, но смятам, че би бил нещо по-скоро като Джо Сталин[57], а не като Джо Кенеди. Момко, момко, нали съм ти казвал да стоиш далеч от него и всичко негово. Колко пъти съм ти казвал, а? Ти вчера получи добър урок, по лош начин — от лош човек.
Аз се бях върнал от Ню Йорк с хлапашката заблуда, че съм отракан, че с мен майтап не става, защото съм умен и бърз и ако се стигне до сблъсък с местните провинциални недоносчета, мога да им покажа някой и друг трик. Абе, младежки глупости. Татенцето Хелмс обаче ме научи на някои истини по доста убедителен начин.
И друг получи същия урок като мен. Кларънс Джоунс, момче, което живееше с баща си, заклет пияница, недалеч от мястото, където днес се намира Мейн Мол Роуд. Кларънс бе добро момче, но не особено умно, родено винаги да свири втора цигулка. Бяхме се сприятелили и вече доста време се движехме заедно, през топлите и мързеливи летни следобеди обичайно ходехме по поляните да стреляме с въздушната му пушка или задигахме бира от запасите на баща му. Бяхме отегчени до смърт, та всеки около нас го усети, дори и Татенцето Хелмс.
Той тъкмо бе купил стар, разнебитен бар на „Конгрес Стрийт“; бе решил да го превърне в първокласно заведение. Това бе преди модернизирането на пристанищния район, преди появата на десетките магазини за тениски, за сувенири и подаръци, на големия киносалон и барчетата, където на туристи сервираха безплатни питиета между пет и седем часа. Може би Хелмс усещаше повея на новите времена, защото започна да модернизира бара: смени старите тесни прозорци с широки, сложи нов покрив, купи мебели от стара белфастска църква.
Един неделен следобед висяхме с Кларънс зад намиращия се в ремонт бар на Хелмс, измъчени от жегата, отегчени, подивели. И какво да правим? Взехме та изпотрошихме всичките му прозорци — до един. Нови, хубави цветни стъкла. Мятахме камъни с момчешка точност, състезавахме се кой е по-добър стрелец. Накрая намерихме захвърлен стар бойлер и най-вандалски го прехвърлихме през широкия сводест прозорец в задната част на помещението, предвидена за начало на самия бар.
Естествено, след това се покрихме. През следващите два дни не се срещахме с Кларънс и изобщо забравихме за случилото се. На третата вечер се видяхме, купихме си бира и тъкмо вървяхме по „Сейнт Джон“, когато ни налетяха трима от хората на Татенцето. Завлякоха ни до паркиран в тъмна уличка черен кадилак елдорадо. Завързаха ни очите с парцали, сложиха ни белезници, устите ни залепиха с онзи тип широка леплива лента, дето използват за амбалаж, и ни набутаха в багажника. Лежахме с Кларънс рамо до рамо в задушното пространство и изведнъж подуших възкиселата, гадна миризма на некъпана от месеци, изпотена плът. Смърдеше Кларънс. Почти веднага се досетих, че най-вероятно и аз смърдя така.
След малко обаче усетих и други миризми. Не говоря за типичния мирис на машинни масла или бензин, на омаслени парцали и прочие типични за един багажник атрибути. Не, освен на младежка пот вътре вонеше на човешки екскременти и урина, на повръщано и жлъчна течност. Миришеше на страх, на предстояща смърт и мигом разбрах, че мнозина от жертвите на Татенцето, ако не и всичките, вероятно са пътували в същия багажник. Към онзи свят.
В мрака и теснотията загубихме чувство за време, така че не мога да кажа колко сме пътували. По едно време колата спря. Някой отвори капака, отгоре — в нощното небе — блеснаха звездите. Сякаш в тях зърнах някаква небесна надежда. Недалеч чувах шума на вълни, вдъхвах солен морски въздух. Извлякоха ни доста грубо и ни помъкнаха нанякъде. Стъпвахме по камъни и ниски храсти, залитахме, блъскаха ни в гърбовете. От време на време усещах, че стъпвам и по пясък. Кларънс започна да стене и проплаква, но може би това съм бил аз, а съм си мислил, че е той. После ни спряха и ни спънаха, за да паднем по очи. Отдолу имаше само пясък. Груби ръце свлякоха дрехите ми, започнах да ритам наляво и надясно, докато някой ме удари зверски в кръста. Заболя ме ужасно и притихнах.
57
За множество американци през Втората световна война и след нея Сталин е Джозеф. — Бел. прев.