— Каунт Бейси* — отвърнах. — Останалите от бенда не можаха да дойдат.
Красавецът не се усмихна, дори не прояви и сянка от чувство за хумор.
— Лайънъл не вижда никой. Разкара ваш задник оттук, за да не пострада.
Рече това на разваления си английски, обърна се и си тръгна.
— Хей — обадих се след него. — Вие преброихте ли убитите горили на Джо Боунс на „Метари“, а?
Онзи спря и се обърна.
— Какво казва? — изплю думите, сякаш бях обидил сестра му.
— Казвам, че поне два трупа на гробищата не са ваша работа. Ако има награда, дайте си ми я.
Той се замисли, но след минута рече:
— Хей, ти мисли за смешник, а? Но аз не смята смешно.
— Значи не ти е смешно, а? — този път вече тонът ми бе остър.
Онзи отсреща мигна със здравото си око и един от автоматите завря зурла в моя прозорец. Замириса ми на стрелба.
— Я опитай следното: аз съм човекът, който намери и извади Лутис Фонтено от блатата при Хъни Айлънд. Иди и му го кажи на Лайънъл, пък тогава виж дали ще се засмее.
Този път не каза нищо, само насочи нещо към портата и тя се отвори безшумно. Оказа се, че е инфрачервено апаратче за дистанционен контрол.
— Излиза от колата — нареди той.
Излязохме бавно, двамина ни държаха на мушка непрекъснато. Другите двама се приближиха и ни подпряха на автомобила, за да ни обискират за оръжие и евентуално предаватели. Взеха ножа и зигзауера на Луис, както и моя смит и уесън и ги предадоха на белязания. После влязоха в колата и най-обстойно я прегледаха за скрито оръжие. Отвориха дори капака на двигателя и багажника и дълго се ровиха в тях. Един легна отдолу и провери шасито.
— Леле, Боже — прошепна Луис. — Дружелюбни, пък и внимателни, а? Специалисти.
— Амин, дай Боже да им се връща — отвърнах философски.
След известно време се убедиха, че всичко е наред. Тогава ни разрешиха да се върнем в колата и да я подкараме бавно към паркинга между двете крила. Единият от техните хора обаче, онзи с брадвата, седна на задната седалка. Другите вървяха отстрани и не ни изпускаха от очи. Паркирахме до единия джип и ни подканиха да отидем в старата къща.
На верандата ни очакваше Лайънъл Фонтено с порцеланова чаша кафе в ръка. Изгореният се наведе и му прошепна няколко приказки в ухото. Щеше да говори още, но Лайънъл го спря с вдигната ръка и ни загледа право в очите, остро и неумолимо. В същия миг на главата ми тупна дъждовна капка, а само след десетина секунди отгоре ни се стовари ужасен порой. Лайънъл ни остави в дъжда.
Бях си облякъл най-хубавия костюм, който носех с мен от Ню Йорк — бе от Лиз Клейбърн, имах и бяла риза и копринена синя вратовръзка, също скъпа. Скъпа, скъпа, ама ако си пусне боята — помислих си нелепо по едно време, а дъждът ни шибаше здраво по главите, вратовете, раменете. Валеше здраво, земята наоколо бързо се превърна в лепкава кал. Изведнъж Лайънъл даде кратка заповед на хората си и те се прибраха някъде. Сетне ни кимна с глава да се качим на верандата при него. Седнахме на два съседни дървени стола, от нас потече вода, а той се облегна на един шезлонг. Изгореният застана зад нас. И двамата с Луис леко преместихме столовете си така, че поне да му виждаме ръцете.
Появи се възрастна чернокожа. Помнех лицето й от гробищата. Носеше сребърен поднос с кана кафе, захар и мляко. И подносът, и чашите бяха от комплект, видимо стар и скъп. Чашките, с изящни чинийки под тях, бяха порцеланови с изрисувани многоцветни птици, които сякаш гонеха опашките си; във всяка бе сложена тежка сребърна лъжичка с гравиран на дръжката старовремски платноход. Старата остави подноса на тръстикова масичка и се прибра.
Лайънъл Фонтено бе облечен в черни памучни панталони и бяла риза с отворена яка. Сако от същия плат бе преметнато на облегалката на друг стол. Обувките му блестяха. Взе каната и наля кафе в четирите чаши. Сложи две бучки захар в едната и мълчаливо я подаде на пазача зад гърба ни.
— Захар, мляко? — попита и мен, и Луис по ред.
— Черно, моля — рекох.
— И за мен също — обади се Луис.
Лайънъл ни сервира възпитано, учтиво. Дъждът над нас здраво барабанеше по покрива и навеса на чардака.
— Искате ли да ми разкажете как така се натъкнахте на сестра ми? — рече Лайънъл накрая.
Приличаше на човек, заварил непознат да мие предното стъкло на колата му. И се чуди — дали да му даде някой долар или да го срита в задника. Изведнъж забелязах, че държи чашата с четири пръста, а малкото му пръстче е вирнато встрани. И изгореният държеше чашата си по същия начин.
Разказах на Лайънъл повечето неща, които знаех. Разказах му и за виденията на леля Мари, за смъртта й, за приказките за женския призрак на Хъни Айлънд.