Лайънъл поклати глава отрицателно.
Оставих чашата с кафето на подноса. То бе изстинало и си остана така — неизпито.
— Кога се каните да ударите Джо Боунс? — попитах го неочаквано.
Лайънъл примига, сякаш го ударих по лицето. С ъгъла на очите си забелязах, че Леон пристъпи към мен.
— Какво, по дяволите, говорите, а? — изръмжа Лайънъл.
— Предстои ви второ погребение, сигурно веднага щом като полицията предаде останките на сестра ви. На него или няма да има много опечалени, или ще бъде тъпкано с полиция и журналисти. Както и да е, сигурен съм, че преди това ще се опитате да си разчистите сметките с Джо Боунс, най-вероятно в имението му в Западна Фелисиана. Дължите му го заради Дейвид, а пък и той никога няма да ви остави на мира. Просто ще ви гони до дупка. Така или иначе, само един от вас двамата ще остане жив. Такава е играта.
Лайънъл изгледа изгорения.
— Чисти ли са?
Леон кимна.
Фонтено се наведе към нас и в гласа му прозвуча заплаха.
— Това вас двамата какво ви засяга, а?
Не се впечатлих особено. Лицето му бе ожесточено, но аз имах нужда именно от този човек. И да е ядосан, още по-добре.
— Чухте ли за убийството на Ремар?
Той ме изгледа, кимна.
— Бил е убит, защото се е появил в къщата на Агилярови, след като са били заклани леля Мари и синът й — обясних му търпеливо. — Намерен е негов пръстов отпечатък — с кръвта на леля Мари. Джо Боунс е научил за това и му е наредил да се скрие. Обаче убиецът е разбрал по някакъв начин, все още не зная как. Допускам, че е използвал брат ви като примамка — Ремар да се покаже и да го убие, че да може по този начин после да го очисти. Много искам да разбера какво е казал Ремар на Джо Боунс.
Лайънъл Фонтено се замисли над думите ми.
— И не можете да се доберете до Джо Боунс без мен, така ли?
Луис до мен леко помръдна, устните му потрепнаха. Лайънъл долови движението.
— Не е точно така — възразих меко. — Но все пак, ако се каните да го посетите, просто молим да ви придружим.
— Реша ли да посетя шибаното имение на Джо Боунс, след това там ще цари шибана тишина вовеки веков и амин — тихо, но заканително рече Лайънъл.
— Вие ще си постъпите както намерите за нужно — кротко продължих аз. — Аз моля да оставите Джо Боунс жив само за малко. Колкото да поговоря с него.
Лайънъл стана рязко и закопча горното копче на ризата. От вътрешния джоб на сакото извади черна копринена вратовръзка и започна да я завързва. Използваше прозореца вместо огледало.
— Къде сте отседнали? — попита след малко.
Казах адреса, подадох на Леон листче, на което бе написан моят телефон.
— Ние ще ви се обадим — рече след секунда едрият мъж. — Може би. И не идвайте повече тук.
Е, изглежда, това бе краят на разговора ни. Тръгнахме си с Луис към колата. Дрехите ни бяха мокри. Тогава отново чух гласа на Фонтено. Обърнах се — той бе сложил сакото си и внимателно приглаждаше реверите.
— Има още нещо — рече той. — Научих, че Морфи от полицията на Сейнт Мартин е присъствал при намирането на Лутис, хм. Значи имате приятели сред ченгетата, а?
— Да. И сред федералните също. Това проблем ли е?
Той се извърна и каза през рамо:
— Не, не е. Поне докато вие не го превърнете в такъв. Но ако стане така, с вас ще закусват раците. С вас и с вашето приятелче.
Луис започна да върти настройката на радиото и не спря, докато не намери станция откъдето нонстоп предаваха музика на Доктор Джон[60].
— Ето, това е музикант — рече той доволно.
Парчетата вървяха едно след друго: „Хей, голяма веселба“, после „Грис, Грис Гъмбо Йа-йа“ и прочие, докато дисководещият се умори. Тогава Луис отново забърника радиото. Този път попадна на кънтри: обявиха три поредни на Гарт Брукс.
— И това ако не е шутовска дандания — оплака се той и се отказа.
— Виж, Луис — обадих се по едно време. — Ти не си длъжен да идваш, ако не искаш. Нали така?
Той погледна през прозореца, после извърна глава към мен.
— Ти знаеш ли защо сме тук?
— Не съм много сигурен. Аз ви помолих, но не бях сигурен, че ще дойдете.
— Глей сега. Дойдохме, защото сме ти длъжници. Защото ти би дошъл, ако ние бяхме в твоето положение. Защото някой трябва да се погрижи за теб след онова, което се случи с жена ти и твоето момиченце. И освен това Ейнджъл те смята за свестен човек. Може би и аз мисля така. Може би освен това мисля, че има неща, на които трябва да се сложи край: като край на онази кучка Модайн и на това, на което се опитваш да сложиш точка сега, тук. Чаткаш ли какво ти казвам?
Думите му прозвучаха много необичайно: не бях свикнал да чувам такива приказки от вечно въздържания и немногословен Луис. Думи странни и трогателни.
60
Доктор Джон, род. 1941 г. в Ню Орлиънс, извънредно оригинален и самобитен бял музикант, Малкълм „Мак“ Рибънак, негови почитатели са М. Джагър и Е. Клептън. — Бел. прев.