Изглежда, че взимайки това решение, съм задвижил цяла поредица събития, които тепърва щяха отново да ме разкъсват отвътре, да отварят старите ми рани и да ме изправят до безкрая пред чувството ми за вина, угризенията за собствената ми слабост като човешко същество; да ми припомнят очевидната неизбежност на провала ми в лицето на вездесъщото, старо като света Зло и необходимостта въпреки всичко да се боря с него…
Решението да тръгна за Вирджиния по следите на непозната жена, която никога нямаше да видя жива, изглежда, провокира гневна реакция в околния свят. Тя започна със смърт и повторното появяване на Пътника в моя живот, а завърши в костница сред костите на мъртви деца. Монумент в памет на изгубен живот, който щях да губя отново и отново…
ДЕВЕТА ГЛАВА
Отвън гаражът — ремонтна работилница на Уили Бру изглеждаше западнал и ненадежден, да не кажем откровено съборетина. И отвътре не бе кой знае колко цвете за мирисане, но поне аз лично не познавам по-добър механик от Уили. Той е поляк, презимето му звучи като Бружсевзски или нещо подобно, съвсем непроизносимо, затова и съкратено на Бру от поколения клиенти.
Никога не съм харесвал този квартал на Куинс; той е съвсем близо до скоростната магистрала на Лонг Айлънд и денонощния рев на минаващите превозни средства. Още от дете съм свързвал в съзнанието си този район със стари автомобили, стари складове и гробища. През годините ми на ченге в гаража на Уили събирах доста информация за туй-онуй. Всички изпаднали авери на Уили редовно се събират там по едно или друго време. Разменят клюки и най-много обичат да се бъркат — поне на думи — в чуждата работа. И все още се чувствам неспокоен, когато съм на това място. Дори и в по-късни години, вече възрастен, мразех да ползвам краткия път от летище „Кенеди“ за Манхатън, защото минаваше покрай тези махали.
След смъртта на татко майка ми реши да се преместим обратно в Мейн, в родния й град Скарбъро, където природата преобладаваше над типичния градски пейзаж. Всъщност духът и миризмите на големия град се чувстваха в Скарбъро само когато там от Бостън или Ню Йорк пристигнеха запалянковците по автомобилните състезания край Скарбъро. Може би и затова никога не съм се чувствал като местен човек в Манхатън — все съм го гледал с очите на посетител.
Гаражът бе в кварталче, което отчаяно се бореше против опитите за подновяване и модернизиране. Пространството между съседните две пресечки бе купено от собственика на японски ресторант, който бе непосредствено до Уили, и той ще не ще, вече бе замесен в юридически спор. Налагаше се да се бори, за да не го затворят. Японецът си отмъщаваше чрез всепроникващата смръдня на риба, влизаща през вентилаторните отвори на гаража. Уили пък си го връщаше от време на време, като купуваше на главния си механик Арно няколко бири и евтина китайска манджа, които този достоен човек поглъщаше, а после излизаше на улицата и си бръкваше с пръст в гърлото, за да повърне пред японския ресторант. „Това китайска, виетнамска, японска манджа е все едно и също лайно, когато я издрайфаш“ — мъдро обичаше да казва Уили по този повод.
Влязох. Арно — дребен, но жилав и мускулест мургав човек, работеше по двигателя на раздрънкан додж. Въздухът както винаги бе натежал от вонята на риба и фиде. Моят мустанг, производство 1964 г. — като на Джеймс Дийн[16] — бе вдигнат на хидравлична платформа, а наоколо, като извадени вътрешности на изкормен труп, бяха разхвърлени части и неразпознаваеми дрънкулки от системите му. Нямаше вид на кола, която може скоро да тръгне на път. Всъщност май бе преминала в друга категория, както и самият Дийн. Преди да потегля насам, се бях обадил на Уили по телефона да го предупредя, че ще се отбия. Е, най-малкото, което можеше да направи за мен, бе да се престори, че работи по колата.
От малкия офис долитаха звучни псувни. Той бе току под тавана, до него се стигаше по разклатено дървено стълбище. Тъкмо пристъпвах и вратата се отвори, а Уили шумно затропа надолу по стъпалата. По плешивото му теме лъщеше грес, синият му гащеризон бе разкопчан и отдолу се виждаше мръсна тенисфланелка, издута върху солидното му шкембе. Той пристъпи до стената, покачи се на сложени един върху друг сандъци и неистово зарева във вентилаторната решетка:
— Ей, теснооко японско копеле такова, да ти… Стига ми усмърдява гаража, да ти гръмна тесния задник! Ша ти пъхна атомна бомба отзад, ей, тесноочко!
Отсреща се чу бурен смях, някой извика нещо на японски и отново избухна дружен кикот. Уили заблъска решетката с длан, но след малко се укроти и си слезе обратно. Взря се в мен с присвити очи и в полумрака едвам ме позна.
16
Известен американски актьор, починал съвсем млад през 1955 г., днес филмите му са в т. нар. култова категория; най-прочут е „Бунтар без кауза“. — Бел. прев.