Бях се върнал в Ню Йорк в началото на лятото; месеци поред бях се опитвал да открия следи от техния убиец. Обадих се на адвоката си и го помолих да ми намери нова квартира. В Ню Йорк поне сто милиона квадратни метра площ е заета от офиси, а няма достатъчно място да настаните хората, които работят в тях. Не бих казал, че тогава съм се стремял да живея именно в Манхатън. Може би така се случи, просто защото не беше Бруклин.
Във всеки случай, вместо да ме свърже с агент по недвижимите имоти, адвокатът ми даде телефоните на цяла армия свои приятели и познати, от които в крайна сметка научих за въпросното място и го наех. То бе апартамент в тухлена къща в Гринич Вилидж с бели капаци на прозорците и малка веранда, която водеше до входната врата с полукръгло прозорче отгоре. Красиво. Бе доста близо до Сейнт Марк, бих предпочел да е по-далеч, но сделката си бе добра. От времето, когато там бяха отсядали и живели У.Х. Оудън[23] и Лев Троцки[24], Сейнт Марк се бе превърнал в истинско сърце на изпълнения с барчета, кафененца и ужасяващо скъпи бутици район.
Наемът не включваше обзавеждане. Оставих апартамента полупразен — донесох си само легло, бюро, няколко кресла, стерео апаратура и малък телевизор. От склада, където бях оставил семейните вещи под наем, си взех някои книги, магнетофонни ленти, касети и компактдискове, стари плочи и няколко лични вещи. Така и създадох минимално пространство за живот, към което не бях особено привързан.
Вече се смрачаваше, когато подредих пистолетите на бюрото, разглобих ги и започнах да ги чистя внимателно, един по един. Ако убийците на Ферера ще идват да ме гръмнат, трябваше да бъда готов.
През цялата си полицейска служба само на няколко пъти ми се е налагало да вадя оръжие в самозащита. Не бях убивал човек, бях стрелял по друго човешко същество само веднъж. Бе сводник и ми се бе наложило да стрелям в него отблизо, защото ме нападна с дълъг и голям нож. Улучих го в стомаха.
Като детектив повечето време работех в отдела за кражби, после и в този за убийства. За разлика от отдела за борба с порока, където заплахата от насилие и смърт бе много голяма по отношение на полицаите, този за убийства предполагаше по-друг тип полицейска работа. Както казваше първият ми партньор Томи Морисън: когато пристигнат ченгетата, обектите за разследване са вече мъртви.
След смъртта на Сюзън и Дженифър се отказах от тогавашното си оръжие — „Колт Делта-Елит“. Сега имах общо три пистолета. Първия — 38-милиметров „Колт Детектив Спешъл“ — бях наследил от баща ми. Това е единствената негова вещ, която съм запазил. Емблемата, която наричаме „Буйното пони“, отляво на изтърканата дръжка е доста овехтяла, целият корпус е издраскан и повърхностно леко надупчен от ръжда, но оръжието си е в ред и използваемо. Не тежи повече от 400 грама, леко е за стрелба, може да се скрие под колана на панталоните или в кобур на глезена. Просто, мощно оръжие, което държах в кобур под леглото.
Втория — „Хеклер&Кох“ VP70M — досега не бях използвал извън полицейско стрелбище. Той с деветмилиметров полуавтоматик, взет от наркотърговец. Човекът бе починал от същия продукт, който продаваше. Намерихме го в апартамента му, след като съседите се оплакаха от неприятната воня. Това е военен тип оръжие, някои негови части са пластмасови, побира общо 18 патрона. Държах го в кутията му, както е бил купен. Е, за всеки случай му бях изпилил серийния номер.
Както и 38-милиметровия колт, и този няма предпазител. Харесвах го най-вече заради сглобяемия приклад, който е част от аксесоарите. С приклада върви и допълнително устройство към стрелящия механизъм. Веднъж сглобен с приклада, пистолетът се превръща в истински автомат, който изстрелва 2200 куршума за минута. Един приятел се майтапеше, че ако китайците решат да ни нападнат, с такова оръжие мога да ги отблъсквам точно десет секунди; естествено с наличното количество боеприпаси, което имам. После ще се наложи да хвърляме мебели и бутилки по тях. Наскоро го бях извадил от багажника на мустанга, където обичайно стоеше. Не ми се щеше някой да го намери, докато колата се мотае из гаража на Уили.
Третият — „Смит&Уесън“ — трето поколение, е единственият, който нося. Той е десетмилиметров автоматичен пистолет, правен специално за нуждите на ФБР. Беше ми го намерил Улрич, и то с големи усилия.
Сега го почистих внимателно, презаредих и го върнах в кобура под мишницата си. Отвън ехтяха гласовете на забързани към барчетата и ресторантите хора. Тъкмо се канех и аз да изляза, когато иззвъня клетъчният телефон. Тридесет минути по-късно вече бях готов да огледам трупа на Стивън Бартън.