— Във връзка с онзи убит младеж — значи мислите, че е намесен моят син? Мислите, че е негова работа? — попита след малко, като застана точно отпред, но се загледа в нещо далече, далече зад мен. Нещо, което може би не бе в тази стая. Не се обърнах да проверявам какво ли би могло да е то.
— Не зная. Изглежда, ФБР е на такова мнение.
Той се усмихна. Усмивката бе жестока, празна. Почти веднага ми напомни за Боби Шиора.
— А вие се интересувате от момичето, така ли? В тази връзка?
Изненадах се, макар че не би трябвало. Миналото на Бартън не би могло да бъде тайна, поне не и за човек като дон Ферера. Дори той самият да не е знаел, то Шиора би разбрал за убийството и веднага е докладвал. Помислих, че и посещението ми при Пит Хейс също може да е изиграло някаква роля. Попитах се: колко ли знае Ферера? Следващият му въпрос съдържаше и отговора: много малко.
— За кого работите?
— Не мога да ви кажа.
— Много лесно можем да разберем. И от онзи тарикат в гимнастическия салон научихме всичко.
Ясно, значи така. Свих рамене. Той помълча известно време.
— Мислите, че моят син е наредил момичето да бъде убито, така ли?
— А той наредил ли е? — контрирах.
Дон Ферера се наведе към мен, присви очи.
— Има една история за мъж, който смятал, че съпругата му му слага рога. Тогава отишъл при верен, стар приятел и попитал: „Мисля, че жена ми ми изневерява, само че не зная с кого. Наблюдавал съм я внимателно, но не мога да открия кой е той. Как да постъпя?“
Сега, ясно, че същият приятел е любовникът на съпругата. И за да отвлече вниманието на съпруга от себе си, му казва, че е виждал жена му с друг човек. Човек с репутация на непочтен съблазнител, който налита на чуждо. И рогоносецът насочва очи към съблазнителя, докато жена му продължава да ходи при приятеля му.
Дон Ферера свърши и внимателно ме загледа.
При тези хора всичко трябва да се тълкува. Всичко е кодирано с шифъра на тяхното мислене. Знаци или символи навсякъде, във всичко знаци. За да живееш с тях, трябва да свикнеш с необходимостта да разбираш скрития смисъл в ирелевантна на пръв поглед информация. Този възрастен човек цял живот е търсил скрития смисъл в нещата и предметите около себе си и очаква и другите да правят същото. В късия циничен анекдот е залегнала вярата му, че неговият син не е виновен за смъртта на Бартън, но онзи, който е отговорен, печели от това полицията и ФБР да насочат усилията си към предполагаемата вина на младия Ферера.
Погледнах Боби Шиора и се запитах дали старият дон наистина знае какво минава зад тези жестоки очи. Наистина, ама наистина? Шиора бе способен на всичко. Дори и да навреди на своя шеф в името на своите интереси.
— Чувам, че може би Сони внезапно се е загрижил за доброто ми здраве — казах внимателно.
Старият се усмихна.
— Каква грижа точно имате предвид, господин Паркър?
— Такава, от която здравето ми изведнъж може да се влоши.
— По този въпрос нищо не зная. Сони е самостоятелен човек.
— Може би е така. Но ако ми се случи нещо, ще се погрижа със Сони да се видим на онова място. В ада.
— Боби ще проучи въпроса — внезапно рече донът.
От обещанието му обаче съвсем не ми стана по-добре. Изправих се, готов да си тръгна.
— Умният човек би потърсил момичето — рече Ферера и също се изправи. Тръгна към вратата зад бюрото му. — Живо или мъртво, момичето е ключът към проблема.
Може би бе прав, но ме насочваше към Катърин заради собствените си интереси. И докато Боби Шиора ме съпровождаше до вратата, се питах дали аз съм единственият, който я търси.
Пред портата на Ферера ме чакаше такси, което ме върна у дома. Оказа се, че дори имам време за един душ и кафе, преди да се изтърсят онези от ФБР. Бях с анцуг и тениска и изглеждах малко неофициален пред ослепителните феберейци — специалните агенти Рос и Ернандес. Стереото засвири „Синият Дунав“, онзи тип Ернандес сбърчи нос в погнуса. Не се притесних ни най-малко.
През цялото време говореше Рос, а Ернандес извънредно внимателно проучваше съдържанието на скромната ми библиотека на двата рафта. Оглеждаше книгите по два пъти, четеше написаното по обложките. Не попита дали може да ми пипа вещите. Това съвсем не ми хареса.
— На долната лавица има блокче с картинки за боядисване — рекох небрежно. — За съжаление нямам боички, но пък се надявам, че сте си донесли.
Ернандес ме изгледа враждебно, присви очи досущ като дон Ферера. Той бе на двадесетина години и вероятно все още вярваше на всичко, което го бяха учили в школата на ФБР в Куонтико. Приличаше на младежите, които развеждат туристите из сградата „Хувър“[26]. На онези наивни младоци, дето разкарват селяните от Минесота и прочие по коридорите на бюрото и в очите им греят мечти и надежди да гръмнат я някой наркобарон, я международен терорист. Ернандес вероятно все още отказваше да повярва, че Хувър е обличал рокли[27].
26
Централата на ФБР във Вашингтон, където се организират посещения; млади агенти водят туристите по определен маршрут, за да ги запознаят с дейността на бюрото. — Бел. прев.
27
Според някои източници Едгар Хувър, основател и дългогодишен директор на ФБР, е бил хомосексуалист и травестит. — Бел. прев.