— Продължете си мисълта.
— Може би греша, но вие се опитвате да спасите това лице, без дори да сте сигурен дали то има такава нужда.
— Може би аз изпитвам нужда да я спася.
— Да. Може би наистина е така.
По-късно същата сутрин казах на Коул, че ще продължа да търся Катърин Демитър и за целта се налага да замина от Ню Йорк. Бяхме се отбили да поговорим насаме, на тихо — в „При Чъмли“ в Гринич Вилидж; то е едно закътано кафененце в Бедфорд, където едно време сервирали алкохол по време на сухия режим. Уолтър се бе обадил по телефона и за свое собствено учудване, самият аз му наредих среща там. Сега, докато отпивах от кафето, си давах сметка защо.
Харесваше ми атмосферата, уютът, тук просто от всяка вещ лъхаше история, всичко бе свързано с миналото на града. Драскотините по тапицерията например напомняха на белези от стари рани, надиплените пердета — за бръчки по нечие остаряло лице. „Чъмли“ бе преживял и надживял Закона за прохибиционизма[34], когато клиентите бягали от полицейските проверки през задната врата, която водеше на улица „Бероу“. Бе преживял и световните войни и икономическите кризи, фалитите и борсовите крахове, гражданските вълнения, дори неумолимата ерозия на времето, която всъщност бе много по-зловеща от всичко останало. Имаше години, когато ми се е искало да бъда част от това невероятно постоянство.
— Налага се да останеш тук — рече Коул. Пак бе с коженото сако, но сега го бе окачил на облегалката на стола. Когато влезе, облечен в него, някой бе подсвирнал в полумрака на помещението.
— Няма.
— Какви ми ги дрънкаш като дете — „няма“ та „няма“ — ядосано възкликна той. — Онзи тип започва някаква връзка. Открива комуникация! Единственият начин, по който можем да се доберем до него. Оставаш и край! Ще подслушваме твоя телефон и ще се опитаме да го проследим, когато се обади пак.
— Не мисля, че ще се обади отново, поне известно време. Но най-важното е, че не вярвам да успеем да проследим номера. Не и с неговата техника. Освен това той самият не желае да го хванете, Уолтър.
— Това си е негово желание. Още по-добре за нас. Още по-сериозен аргумент за залавянето му. Боже мой, та спомни си само какво извърши, какво се кани да извърши пак! Погледни ти само какво направи за негов…
Наведох се към Коул и почти допрях лице в неговото.
— Кажи ми, Уолтър! Кажи ми какво съм направил? Хайде де! Кажи го!
Той замълча. Физически усетих как си преглътна думите. Бяхме почти стигнали до края, но той се усети и се овладя.
Значи Пътника искаше аз да остана. Искаше да седя в апартамента и да чакам обаждане, което може и да не се получи. Но аз не можех да му позволя да ми изиграе този номер. И все пак, както Коул, така и аз отлично разбирах, че установеният контакт може да бъде първата брънка от верига връзки, които да ни доведат до него.
Имах приятел на име Рос Оукс — работеше в полицията на Колумбия, Южна Каролина, по време на извършените от Бел убийства. Лари Джийн Бел бе отвлякъл и удушил две момичета, едното на седемнадесет, другото — на девет години. Едното бе подлъгал, когато взимало кореспонденцията от пощенската кутия, другото — направо от игрището. Полицията намери телата почти разложени и експертите не бяха сигурни дали момичетата са били сексуално малтретирани, макар че по-късно Бел си призна.
Този убиец бе заловен благодарение на поредицата телефонни разговори, които бе водил със семейството на седемнадесетгодишната девойка. Бе разговарял с най-голямата и сестра. Бе изпратил завещанието й, като бе лъгал семейството през цялото време, че тя е още жива. След отвличането на второто момиче той пак се бе обадил на сестрата на първата си жертва и описал как ще го убие. Казал на сестрата, че тя ще бъде следващата му жертва.
Откриха го с малко късмет. На плика на изпратеното завещание намериха телефонен номер, писан върху друг лист, поставен върху плика и леко отпечатан поради натиска при писането чрез вдлъбване в хартията. По пътя на чисто логическа елиминация проследиха номера до някакъв адрес. Лари Джийн Бел се оказа бял, на 36 години, разведен, в момента на залавянето му живеещ при майка си и баща си. При разпитите на специалните агенти от ФБР той бе казал, че убийствата извършил „лошият Лари“.
Зная и за още много подобни случаи, когато за залавянето на убиеца са помогнали контактите му със семейството на жертвата. Същевременно помня отлично и ужасното психическо състояние, в което остават близките й. То най-често е резултат от психологическото мъчение, на което те биват подложени посредством разговорите с убиеца психопат. При случая Бел онова семейство бе извадило известен късмет, тъй като членовете му бяха слушали налудничавите брътвежи на Бел само в продължение на две седмици. Едно друго семейство в Тулса, чието малко дете било изнасилено и после изкормено от болногледач, е било принудено да търпи психопатните му приказки по телефона почти две години.