Посочих към избите и ги поведох надолу по стъпалата. Минахме две площадки, четири къси стълбища, общо взето, равни на два етажа, но между избите и приземното ниво нямаше друг етаж. Долу се изправихме пред заключена врата — дървена, със стъклено прозорче, през което лъчите на фенерите осветиха подземните арки и сводове. Погледнах Ейнджъл. Две секунди му бяха достатъчни да отвори вратата, но когато влязохме, забелязах, че лицето му придоби разтревожено изражение. Изглежда, и сакът му натежа.
— Дай да го понося — предложи Луис.
— Когато одъртея толкова, че да не мога да го нося, ще се наложи да ме храниш с тръбички — отвърна инатливо Ейнджъл.
Тук бе студено, но по челото му зърнах капчици пот.
— Нищо чудно и това да стане — измърмори гласът зад нас.
Отпред се разкриха поредица сводести, подобни на пещери ниши, всъщност истински бункери, всеки един преграден и затворен с вертикални решетки — от тавана до пода. Това бяха старите изби за виното, очевидно отдавна неизползвани, задръстени с боклуци и изгнили опаковки. Моят фенер освети ръба на пода на едно от тези помещения, което ми се стори по-различно от другите. То бе най-близкото до нас отдясно и необичайното бе, че част от циментовия под липсваше. Вместо цимента имаше пръст, а решетката бе открехната.
Приближихме бавно, стъпките ни отекваха силно. Вътре подът бе чист, пръстта изравнена, изглежда, с гребло. В ъгъла бе поставена зелена метална маса с процепи от двете й страни. През тях минаваха кожени ремъци. В отсрещния ъгъл се търкаляше голямо руло найлоново фолио за промишлени цели.
По стените вървяха лавици на две нива. Бяха празни, с изключение на увит в найлон продълговат вързоп, здраво притегнат, поставен срещу вратата. Прекрачих към него, насочих фенера. Под прозрачната обвивка лъчът освети дънкова материя, зелена риза на карета, обувки малък номер, кичурче коса, обезформено лице, чиято кожа бе като пропукана и разкъсана на места, чифт отворени мъртви очи, роговицата им млечна, мътна. Миризмата на разложено бе силна, но все пак значително притъпена от найлона. Познах облеклото. Бях намерил Ивън Бейнс.
— Мили Боже, Исусе Христе — прошепна Ейнджъл. Луис премълча.
Приближих още повече, опипах пръстите и лицето, доколкото можах, през прозрачната материя. Като изключим естественото разложение, трупът изглеждаше цял, момчешкото облекло — непокътнато. Бейнс май не бе измъчван преди смъртта си, но пък около слепоочията имаше показателно потъмняване, а в ухото — съсирена кръв.
Пръстите на лявата ръка бяха разперени и притиснати към гръдния кош, а дясната бе свита в юмруче.
— Ейнджъл, ела тук и донеси сака.
Той застана до мен и в очите му зърнах гняв и отчаяние.
— Това е Ивън Бейнс — рекох. — Носиш ли маски?
Той се наведе и от сака извади две маски против прах. После ги напръска с одеколон и ми подаде едната заедно с чифт найлонови ръкавици. Луис остана зад нас, но не поиска маска. Ейнджъл освети трупа със своя фенер.
Извадих джобното си ножче и разрязах найлона близо до дясната ръка. Сега вонята стана нетърпима, ужасна, маската не помагаше много. Чух съсъка на отделящ се газ.
С тъпата част на ножчето се опитах да разтворя здраво стиснатото юмруче. Кожата се разкъса, един нокът падна. Светлината примига.
— Дръж фенера здраво, дявол го взел — процедих.
В полуразтворената длан се мярна нещо дребно, синьо. Натиснах отново, вече не внимавах дали ще нараня ръката или не. Трябваше да видя онова. На всяка цена трябваше да разбера какво е то. Длъжен бях да намеря отговори за всичко, което се бе случило тук. Както и очаквах, предметът падна на пода. Наведох се, вдигнах го и насочих моя фенер. Бе парченце от син порцелан.
Ейнджъл тръгна да оглежда по ъглите и след малко излезе от помещението. Взирах се в порцелана и изведнъж отново чух звука на бормашината. След малко ме повика някъде отгоре. Върнахме се с Луис на горното ниво и го заварихме в тясна стаичка, почти колкото голям стенен шкаф. Бе точно над избата, където бе трупът на Бейнс. На рафт един върху друг бяха наредени три видеокасетофона, свързани с кабели. През дупка в основата на стената и надолу в пода минаваха жици. Индикаторът на единия отброяваше секунди, вероятно за включен запис. Ейнджъл натисна бутон, екранчето угасна.
— В ъгъла на тавана на избата намерих дупчица, колкото нокътя на малкото ми пръстче, но достатъчна, за да може през нея да мине рибено око[40] и сензор за движение — рече той. — Трудни за откриване, освен ако човек не знае какво и къде да търси. Предполагам, че жиците минават през вентилаторната система. Някой си е нагодил тук автоматична дяволия за записи долу — включва се и записва всичко сама още от момента на влизането.
40
Полусферичен миниатюрен обектив/камера за снимане на 180 градуса пред камерата и създаване на кръгов, панорамен образ. — Бел. прев.