— Не се подигравам. Наистина. Не бих казал, че е лесно да се повярва, но… — Той си помисли, за пръв път от много месеци насам, за Лудия Муни. — …Интересно ми е и искам да чуя каквото имате да ми разкажете.
— Добре — рече Глук и напрегнатото му изражение омекна. — Това е освежаващо като промяна. Обикновено ме считат за забавен комик. Но нека ви кажа: в проучванията си изследвам и най-малките подробности.
— Вярвам ви.
— Не е необходимо да бъда вестител на истината — рече той гордо. — Тя и така си е напълно убедителна.
Той продължи да разказва за последните си проучвания, и какво е открил. Изглеждаше, че Великобритания от единия до другия край бъка от ненормални и странни явления. Чувал ли е Кал, попита той, за дъжда от дълбоководни риби, изсипал се над Халифакс? Или за селото в Уилтшър, което си има свое северно сияние? Или за тригодишното дете в Блакпул, което от раждането си разчита идеално йероглифи? Това са все истински истории, твърдеше той, и те могат да се потвърдят. А те са най-малкото. Островът като че ли е затънал в чудеса, които повечето от неговите обитатели не забелязват.
— Истината е под носа ни — каза Глук. — Само да можем да я видим. Посетителите са тук. В Англия.
Това беше привлекателна идея — апокалипсис от риби и мъдри деца, които могат да обърнат Англия нагоре с краката; и колкото и безмислени да изглеждаха фактите, увереността на Глук беше доста убедителна. Но в тезата му нещо не беше наред. Кал не можеше да определи какво — а определено не можеше да я оспори — но нещо отвътре му подсказваше, че някъде в своите разсъждения Глук бе сбъркал. Тревожеше го процесът, който тази приказна история бе започнала в главата му — търсеше някакъв факт, който някога бе знаел, а сега беше забравил. За малко му се изплъзваше.
— Разбира се, всичко официално се прикрива — говореше Глук, — тук в Призрачния град.
— Прикрива?
— Естествено. Не са изчезвали само къщи. Хора също. Примамени са били тук, поне такава ми е информацията. Хора с много пари, хора с важни приятели, пристигнали са тук, но се са се върнали. Или поне не по своя воля.
— Изключително.
— О, мога да ви разкажа истории, пред които изчезването на един плутократ би изглеждало дребна работа. — Глук запали отново пурата си, която изгасваше всеки път щом започнеше нова тема. Задърпа от нея докато се изгуби в дима. — Но ние знаем толкова малко. Затова продължавам да търся, да питам. Бих стигнал до прага ви много по-рано, но бях страшно зает.
— Не мисля, че мога да ви разкажа много — рече Кал. — Целият този период ми е някак смътен…
— Да — отвърна Глук. — Така е. Това неведнъж ми се е случвало. Свидетелите просто забравят. Мисля, че това е нещо, което нашите приятели — той посочи с върха на пурата си към небето, — са в състояние да причинят: тази забрава. Имало ли е някой друг в къщата този ден?
— Баща ми. Струва ми се.
Дори в това не беше съвсем сигурен.
— Бих ли могъл да поговоря с него?
— Почина. Миналия месец.
— О. Моите съболезнования. Внезапно ли?
— Да.
— Значи затова продавате къщата. Оставяте Ливърпул да се оправя сам.
— Не бих казал — вдигна рамене Кал. Глук го изгледа през дима. — Тези дни като че ли не мога да реша — призна си Кал. — Като че ли живея в сън.
Никога не си казвал нещо по-вярно, обади се някакъв глас в главата му.
— Разбирам — рече Глук. — Наистина разбирам.
Той разкопча сакото си и го отвори. Сърцето на Кал неволно заби силно, но човекът само бъркаше във вътрешния си джоб за визитна картичка.
— Заповядайте. Моля ви, вземете я.
А.В.Глук — пишеше на картичката, а отдолу адрес в Бирмингам и една фраза в червено:
Доказваното сега някога е било само въображение.
— От кого е този цитат?
— Уилям Блейк — отвърна Глук. — Бракът между Небето и Земята. Бихте ли запазили картичката? Ако ви се случи нещо, каквото и да е… анормално… бих желал да ми се обадите.
— Ще го имам предвид — каза Кал. Погледна отново картичката. — Какво означава В.?
— Върджил1 — призна Глук. — Е, всеки трябва да си има някаква тайна, не мислите ли?
2
Кал запази картичката, по-скоро като спомен от срещата, отколкото с намерението да я използва. Приятна му беше компанията на този човек, неговата непринуденост, но това вероятно беше изпълнение, което е най-добре да се гледа само веднъж. Втори път ексцентричното му обаяние може би нямаше да подейства.
Когато Жералдин се върна той започна да й разказва за посещението, но после размисли и отклони разговора в съвсем друга насока. Знаеше, че тя ще му се присмее за това, че му бе отделил време и внимание, и колкото и невероятни да бяха Глук и теориите му, той не искаше да слуша подигравки по негов адрес, колкото и леки да бяха.