Може би този човек бе поел в неправилна посока, но поне бе изминал изключителен път. Въпреки че Кал вече не си спомняше защо, той подозираше, че двамата имат нещо общо.
Седма част
ДЕМАГОГЪТ
„Всяко издигане до високо място е по извита стълба.“
Сър Френсис Бейкън;
I. ВЕСТИТЕЛЯТ
1
Тази година пролетта закъсня, дните през март бяха мрачни, а нощите мразовити. Понякога изглеждаше, като че ли зимата никога няма да свърши, че светът ще продължи да съществува все така — изпълнен със сивота, докато ентропията погълне напълно и малкото останал живот.
Тези седмици донесоха лоши времена за Сузана и Джерихо. Причината не беше Хобарт: всъщност тя дори започна да си мисли, че едно напомняне за опасността би било полезно, за да ги разтърси от тихото доволство.
Но докато тя страдаше от летаргия и меланхолия, реакцията на Джерихо през тези седмици бе много по-тревожна. Удоволствието което изпитваше от безмислиците на Царството, а това някога ги забавляваше и двамата, вече се превръщаше в мания. Той загуби напълно способността си да бъде спокоен, онова което първоначално я беше привлякло към него. Сега беше изпълнен с престорена енергия, бълваше рекламни фрази и закачки, които попиваше — нали си беше Бабу — като гъба, говорът му имитираше бърборенето на детективите и водещите на разни игри по телевизията. Често спореха, понякога разгорещено, а нерядко той просто си излизаше по средата на разговора, като че ли не си заслужаваше да се ядосва, и се връщаше с някаква плячка — обикновено пиене — което изпиваше мрачен и самотен, ако не можеше да привлече Сузана да му прави компания.
Тя се опита да задоволи неспокойното му поведение, като продължи движението им, но това само влоши болестта.
Започна да се отчайва вътре в себе си, виждаше как историята се повтаря след две поколения, а тя беше в ролята на Мими.
После, тъкмо навреме, времето започна да се оправя, и настроението й се повиши. Дори си позволи да се надява, че преследването всъщност е прекратено, преследвачите ми са се отказали и са си отишли вкъщи. След около месец, може би, биха могли с известна увереност да потърсят безопасно място, където отново да разтъкат килима.
Но тогава дойдоха радостните вести.
2
Намираха се в малък град край Ковънтри, който се наричаше Фадърлес Барн2, и това беше достатъчно добра причина за да са там. Денят беше хубав и слънцето топлеше приятно, така че решиха да рискуват да оставят килима в пансиона, който бяха намерили, и да се поразходят на въздух.
Джерихо тъкмо се беше измъкнал от една сладкарница с пълни джобове с бял шоколад, последното му увлечение, когато някой мина плътно покрай Сузана с думите „Наляво и пак наляво“ и се отдалечи забързано без да се обръща.
Джерихо също чу думите и моментално последва непознатия и нарежданията му. Тя извика след него, но това не можа да го задържи. Зави наляво на първата пресечка. Сузана се спусна след него, проклинайки неблагоразумието му, което вече бе привлякло вниманието на неколцина. Наляво и пак наляво я отведе в една много тясна улица, където слънцето рядко проникваше. Там Джерихо прегръщаше непознатия като отдавна изгубен брат.
Това беше Нимрод.
3
— Толкова трудно ви открих — каза той когато се върнаха в уединението на пансиона, като по пътя се отбиха, за да може Джерихо да открадне бутилка шампанско за празненството. — Почти ви настигнах в Хъл, после ви загубих. Но един в хотела си спомни за вас. Каза, че си се напил, Джерихо, вярно ли е? И са те занесли до леглото.
— Възможно е — отвърна Джерихо.
— Както и да е, ето ме, и нося страхотни новини.
— Какви? — попита Сузана.
— Връщаме се у дома. Съвсем скоро.
— Откъде знаеш?
— Така казва Капра.
— Капра? — сепна се Джерихо. Това беше достатъчно да го накара да зареже чашата си. — Как е възможно?
— Така каза Пророкът. Всичко е планирано. Капра му говори…
— Чакай, чакай! — рече Сузана. — Какъв Пророк?
— Той казва, че трябва да разгласим — продължи Нимрод с безграничен ентусиазъм. — Да намерим онези, които са напуснали Килима, и да им кажем, че освобождението е близо. Ходих навсякъде, и правя точно това. Случайно чух за вас. Какъв късмет, а? Никой не знаеше къде сте…
— И така трябваше да си остане — каза Сузана. — Трябваше да се свържа, когато аз реша, когато аз преценя, че вече не ни преследват.