Сигурен беше, че тези същества знаят за неговото присъствие в пещерата, въпреки че нито едно от тях не прекъсна движението си, за да го посрещне. Това не го обиждаше. Танцът им беше сложен, и ако някое се отклонеше от пътя си, това щеше да предизвика доста объркване. В движението им имаше някаква изящна неизбежност — някои от сферите непрекъснато се приближаваха на косъм, а после миг преди катастрофалния сблъсък описваха широка дъга встрани; други се движеха на групи, описвайки сложни криволици една около друга, като същевременно правеха кръг около центъра на пещерата.
Тук обаче имаше и други неща, които го очароваха, освен спокойното величие на танца — на два пъти сред облаците на една от големите сфери се появяваше изображение с изключителен еротичен заряд. Върху възглавница от облаци се носеше фигура на гола жена, крайниците й сякаш се противопоставяха на всички закони на анатомията — положението й разкриваше чисто сексуална показност. Кал едва успя да я види и тя изчезна, но остави представата за покана: устни, вагина, бедра. В тази показност нямаше нищо курвенско; неприличието би било срамно в този пленителен кръг. Тези привидения бяха твърде влюбени в съществуванието, за да обръщат внимание на такива глупости.
Те обичаха и смъртта, също така недвусмислено. В една от сферите имаше труп, разложен, с накацали по него мухи, разкрит със същото удоволствие като красотата около него.
Но Кал се интересуваше не от смъртта, а от жената.
Тази вечер не мога нищо да правя… — беше казал де Боно — освен любов…
и сега вече Кал знаеше, че това е вярно.
Само че любовта, такава каквато я познаваше над земята, тук беше неуместна. Жената в сферата не се нуждаеше от нежни приказки, тя открито предлагаше своята компания. Въпросът беше: как да изрази желанието си? Беше оставил ерекцията си горе, на Венерината планина.
Не биваше да се тревожи: тя вече знаеше мислите му. Когато я видя за трети път, погледът й сякаш го привлече в танца. Той направи бавно, много бавно салто и се намести до любовницата си.
Щом се озова на място, веднага разбра каква функция му беше отредена.
Гласът на планината го бе нарекъл Муни3, и името не беше избрано случайно. Той беше дошъл отгоре като светлина, като лунна светлина, и тук бе намерил орбитата си сред танца на планети и спътници.
Това, разбира се, може би беше само негово тълкуване. Може би повелите на тази система важаха не само за любовта, но и за снежните виелици, и за астрономията. Пред лицето на такива чудеса догадките бяха безполезни. Тази вечер съществуванието бе всичко.
Привиденията направиха още един кръг и той, замаян от самото удоволствие на това предопределено пътуване, въртящ се отново и отново (тук нямаше горе и долу, само удоволствие от движението), за момент отклони вниманието си от жената, която бе видял. Когато орбитата му описа широка дъга, Кал видя пак нейната планета.
Тя се появи и изчезна мигновено в облаците. Дали и той не изпълняваше същия ритуал за нея — дали не се превръщаше от човек в абстракция и обратно, прикриван от млечнобял облак? Толкова малко знаеше за себе си, този Муни, понесен в самотната си орбита.
Можеше само да се надява, че за да осъзнае какво е, трябва да го открие чрез сферите, които осветяваше с новата си светлина. Може би така беше при луните.
Това беше достатъчно.
Вече знаеше как се любят луните. Като омагьосват нощите на планетите, като възбуждат океаните, като благославят ловците и жетварите. Стотици начини, които се нуждаеха само от свободната анатомия на светлината и космоса.
При тази мисъл жената се разгърна за да се потопи в него, да отвори вагината си си за удоволствието от неговата светлина.
Навлизайки, той изпита същата възбуда, същото чувство за обладаване, същата суета, които винаги бяха го отличавали като животно; но вместо усилие сега имаше лекота, вместо вечно предстояща загуба — съхранение, вместо бързане — чувството, че това би могло да продължи вечно, или по-скоро, че стотици човешки живота са просто миг в пространството между луните, и че тази въртележка на седмото небе бе превърнала времето в безмислица.
При тази мисъл го обзе някакво ужасно мъчително чувство. Нима всичко, което бе оставил горе на планината бе повяхнало и умряло, докато тези съзвездия продължаваха неотклонно своя полет?
Погледна към центъра на системата, пъпа на света, около който се въртяха пътищата на всички — ексцентрични или кръгови, далечни или близки; и там, на мястото от което черпеше светлината, видя самия себе си, заспал на склона.