Именно тази автентичност на малкото градче го правеше привлекателно за един по-специален, но и по-тесен кръг от пътешественици, които, за разлика от масовите туристи търсеха просто място, където да се скрият и да се изолират напълно от останалия свят. Артисти, писатели, високопоставени банкови служители — такива хора прескачаха за по няколко дена до Ипсуич, търсейки вдъхновение или просто да се отпуснат. Те наемаха някоя къща в близост до плажа и разпускаха, разхождайки се по цял ден с шарени бермуди и отворени сандали на бос крак.
Гевин хареса мястото още от първия ден, когато стъпи тук. От няколко месеца той се бе настанил в лятната вила на свой близък приятел в Ипсуич. Първоначално нямаше намерение да остава толкова дълго. Мислеше да е за три-четири дена, максимум една седмица. Твърде бързо обаче усети, че именно това бе мястото, което щеше да бъде неговото спасение.
Просто трябваше да остане малко повече време.
Ден след ден Гевин се отбиваше в кафето, сядаше все на една и съща маса и търсеше искрата на своето вдъхновение сред суровите, грапави, обвеяни от вятъра лица на местните рибари, които се будеха в ранни зори, за да вадят хляба си от тъмните води на Северния Атлантик. Та не бе ли правил точно същото и прочутият Били Джоел2? Не е ли търсел и той вдъхновението за своите стихове сред рибарите в родния си Лонг Айлънд? Разликата беше само в това, че Гевин не търсеше красотата на добре подредените думи.
Той търсеше музика. Неговата сила беше там.
На масата пред него в кафенето на Сал никога нямаше разхвърляни листа нито пък ходеше навсякъде с портативен синтезатор. Когато вдъхновението го осеняваше, Гевин просто чуваше всичко в главата си — нотите, мелодиите, звуците. Това беше един необясним процес, той не беше в състояние да го предизвика умишлено, нямаше как да го контролира. Когато се случеше, се появяваше сякаш от нищото — като някаква магия. Именно тази чудна и странна магия бе причината той да направи кариера, за която повечето хора можеха само да мечтаят.
Композиторът Гевин Матсън бе започнал да пише песни още в гимназията в едно от предградията на Балтимор — града, където бе роден и израснал. Двамата в тандем с поета Алек Грейсън се бяха превърнали в машина за музикални хитове, най-известният сред които бе песента „Отново изгубен в теб“. В колекцията им вече имаше и няколко награди Грами. Работеха както с утвърдени, така и с прохождащи певци. Професията им бе такава, че получаваха признание и слава, без обаче да „горят“ под светлините на прожекторите. Относителната им анонимност запазваше личния им живот спокоен и неприкосновен, за разлика от този на изпълнителите. Снимките им не гледаха от хиляди обложки. Имената им обикновено се появяваха с по-дребни букви под заглавието на песента и със сигурност оставаха далеч по-незабелязани от тези на артистите. С две думи — ако Пол Макартни се разходи по Бродуей и си купи хотдог от уличен търговец, най-вероятно ще бъде забелязан и това ще се превърне дори в материал за пресата, докато Гевин Матсън се считаше за освободен от тази съмнителна привилегия. И наистина беше така поне до деня, в който Гевин загуби шестгодишния си син Гейбриъл.
Всъщност „загуби“ може би не беше най-точната и вярна дума. Гейбриъл просто вече не беше част от живота му. Не му даваше мира мисълта, че със сигурност е имало неща, които са зависели от него, и ако бе действал по друг начин навремето, може би в този момент нямаше да се намира тук. О, само да бе знаел какво да направи, само ако бе предчувствал какво му се готви, щеше да направи всичко, за да го предотврати, щеше да влезе в съюз и със самия дявол, ако обстоятелствата го налагаха.
Всичко се случи в един лепкав, влажен и горещ ден в края на лятото. Нямаше и следа от ветрец. Слънцето напичаше безмилостно манхатънската асфалтова джунгла, докато климатиците по прозорци и балкони бръмчаха задъхано, изливайки обилно потта си по тротоарите. Беше този специфичен вид жега, която правеше хората лоши, караше ги да правят ужасни, налудничави, несвойствени неща. В този ден се беше побъркала от жегата и Миранда — по онова време все още негова законна съпруга.
Гевин беше в студиото си, когато мобилният му телефон иззвъня. Той посегна към апарата, все още заслушан в звуците на една от своите песни, която бе на път да стане поредният голям хит. И тя наистина стана, не след дълго бе удостоена с Грами. Певецът, който я изпълняваше, бе станал звезда за една нощ. Гевин обаче го нямаше на церемонията. Алек се появи сам на връчването на наградите. Песента наистина беше страхотна, но от онзи горещ летен ден нататък Гевин просто не можеше да я понася. Всеки път, когато случайно я чуеше по радиото или от някой отворен прозорец, в главата му моментално нахлуваше горчивият спомен за деня, в който синът му бе изчезнал.