— Виж — обадих се, за да привлека вниманието му. — Сестра ти казва, че мацката, с която се срещаш, е от занаята.
Той се извърна към мен втрещен.
— Тя не е от занаята. Добре де, от занаята е, затова се и срещам с нея, но тя дали го знае?
Свих рамене.
— Мой човек, нямам представа дали приятелката ти знае, че е от занаята.
— Не, говоря за Беки. Знае ли, че се срещам с някого?
Вдигнах ръце.
— Може би ако знаех коя е Беки…
Той ме изгледа раздразнен.
— Сестра ми.
— О, да бе — измъкнах се от ситуацията. Кой да предположи, че Детето демон имало такова нормално име? Очаквах нещо по-екзотично като Серена или Дестини или Зла Ужасия.
От радиостанцията на Тафт се чу грачене, което ми се стори абсолютно несвързано. Той се запъти към патрулната кола, за да говори на спокойствие и в този момент звънна мобилният ми телефон. Беше Куки.
— Фирма „Адски болки“, тук Чарли — представих се аз.
— Джанел е загинала в автомобилна катастрофа.
— О, боже, съжалявам. Бяхте ли близки?
След като въздъхна раздразнено, тя каза:
— Джанел, Чарли. Джанел Йорк, приятелката на Мими от гимназията, която починала наскоро.
— А, вярно — измъкнах се отново. Започваше да ми се случва често напоследък. — Чакай, автомобилна катастрофа ли? Мими беше казала на Уорън, че Джанел е била убита.
— Точно така. Според рапорта е била болна. Мислят, че е починала на волана и се е забила в хълм край шосе 1–25. Но го броят като нещастен случай.
— Тогава защо Мими е казала, че е била убита?
— Нещо я е изплашило — отвърна Куки.
— И вероятно има връзка с убития търговец на коли.
— И аз така предположих. Мисля, че трябва да поговориш пак с Уорън. Открий защо се е карал с човека, дни преди да бъде открит мъртъв.
— Великите умове мислят еднакво. Вече се заех с това.
— Куки ли е?
Ягодка се беше появила до мен. Затворих телефона и я погледнах.
— Единствената и неповторимата. Много бързо се връщаш. Намери ли сестрата на Ракетата?
— То се знае.
Страхотно. Не бях сигурна дали наистина бе съществувала или беше плод на въображението на Ракетата. Зачаках повече информация. Почти цяла вечност.
— И?
— Тя е Блу2.
Синя? Е, все пак беше умряла от пневмония. Може би беше посиняла от недостиг на кислород.
— А нещо повече?
Тя пак скръсти ръце. Щеше да е дразнещо, ако не беше толкова сладко.
— Няма да ти хареса.
— Тя знае ли къде е тялото на Рейес?
— Не. Отиде да провери. Но каза че Рей’азиел не е трябвало да се ражда на Земята.
— И аз така съм чувала.
— Той е много могъщ.
— Да, още преди време го разбрах.
— И ако човешкото му тяло умре, ще се превърне в това, което е трябвало да бъде, когато се е родил от пламъците на ада.
Добре, това беше ново.
— И какво е то? — попитах предпазливо, изпълнена с боязън.
— Върховното оръжие — рече тя, сякаш си поръчваше сладолед във фунийка. — Приносителят на смърт.
— Гадост.
— Антихристът.
— Проклятие.
— Той е по-могъщ от всеки демон и от всеки ангел, съществувал някога. Може да манипулира континуума пространство-време и да доведе до унищожението на цяла галактика и всичко в нея.
— Добре, схванах — казах и вдигнах ръка, за да я накарам да спре. Внезапно усетих, че не мога да си поема въздух. Просто трябваше да попитам. Не можеше ли да е нещо простичко, нещо несвързано с унищожението на света? По дяволите, не. Трябваше да е апокалиптично и отвратително. Лоша работа отвсякъде. Нямах никаква представа как да се боря с това. Но откриването на тялото на Рейес беше наложително.
— Доста си научила за пет минути.
— Ами да — каза тя и сви рамене.
Включих на първа, после изключих от скорост, после се насочих на вълна отрицание, преди да се обърна към Ягодка.
— А научи ли истинското име на Ракетата?
— Да — отвърна, като опипваше ръкава на пуловера ми. Беше смущаващо.
Зачаках. Мина цяла вечност.
— И?
— И какво?
— Името на Ракетата?
— Какво за него?
Дишай дълбоко. Дишай дълбоко, за да се успокоиш.
— Сладурче — изрекох спокойно, като не спирах да дишам дълбоко. — Как е името на Ракетата?