— Погледнете ме, доня Соледад! — казах настоятелно. — Не ви заблуждавам ни най-малко. Вие вероятно знаете нещо, за което аз не съм чувал дори.
— Говориш твърде много — прекъсна ме сърдито. — Нагуалът ми каза да не ти позволявам никога да говориш. Ти изопачаваш всичко.
Скочи права и започна да тупа с крак като глезено хлапе. В този момент осъзнах, че стаята има различен под. Помнех го пръстен, направен от тъмната пръст в околността. Новият под беше червеникаворозов. Моментално се изправих и обходих стаята. Не можех да си представя как съм пропуснал да забележа пода, когато влязох. Беше великолепен. Най-напред помислих, че е от червена глина, която е била измазана като цимент, докато е била мека и влажна, но после видях, че няма никакви пукнатини. Глината щеше да изсъхне, да се спече, да се напука и да стане на парчета. Наведох се и внимателно прокарах пръсти по пода. Беше твърд като тухла. Глината е била изпечена. Започнах да проумявам, че подът е бил направен от много големи равни плочи от глина, наредени една до друга върху легло от мека глина, послужило за спойка. Плочите образуваха сложна и очарователна рисунка, напълно незабележима, докато не й се обърне внимание. Майсторството, с което плочите са били поставени в ред, издаваше добре обмислен план. Исках да разбера как такива големи плочи са били изпечени, без да бъдат изкривени. Обърнах се, за да попитам доня Соледад, но бързо се отказах — тя явно не беше разбрала за какво си мислех. Обходих пода още веднъж. Глината беше леко грапава, на вид почти като пясъчник. Затова такава повърхност не можеше да бъде хлъзгава.
— Паблито ли направи този под? — попитах аз. Тя не отговори.
— Страхотно изпипана работа — казах аз. — Трябва — да си много горда с него.
Не се съмнявах, че Паблито го е направил. Никой друг не би могъл да има въображението и способността да го замисли. Помислих, че трябва да го е направил през времето, когато не съм бил тук. Но, от друга страна, осъзнах, че никога не бях влизал в стаята на доня Соледад, откакто бе пристроена преди шест или седем години.
— Паблито! Паблито! Пфу! — възкликна тя със сърдит дрезгав глас. — Какво те кара да мислиш, че той е единствения, който може да направи нещо?
Разменихме дълги изпитателни погледи и сякаш изведнъж разбрах, че тя е тази, която е направила пода, и че дон Хуан я е подучил да го направи.
Стояхме тихо, гледайки се един друг известно време. Почувствах, че е напълно излишно да я питам дали съм прав.
— Направих го сама — най-после каза тя със сух тон. — Нагуалът ми каза как.
Това заявление ми подейства еуфорично. Направо я вдигнах в прегръдка. Завъртях я. Всичко, което можех да си помисля да направя, бе да я засипя с въпроси. Исках да зная как е направила плочите, какво представлява рисунката, откъде е взела глината. Но тя не споделяше моето оживление. Изглеждаше спокойна и безстрастна, поглеждайки ме с подозрение от време на време.
Обходих пода още веднъж. Леглото беше поставено на точката, където се събираха няколко линии. Глинените плочи бяха изрязани с остри ъгли, образуващи кръстосващи се мотиви, които, изглежда, тръгваха от центъра изпод леглото.
— Нямам думи да кажа колко съм впечатлен — казах аз.
— Думи! Кой има нужда от думи? — каза тя язвително.
Най-после ми проблесна. Моят разум ми изневеряваше. Имаше един единствен начин да бъде обяснено нейното невероятно преобразяване; дон Хуан сигурно я беше направил свой чирак. Как иначе можеше стара жена като доня Соледад да се превърне в такова странно, могъщо същество? Това трябваше да ми стане ясно още от мига, в който я погледнах, но нагласата ми за нея не включваше подобна възможност.
Прецених, че каквото и да е правил дон Хуан с нея, то трябва да е станало през тези две години, през които не я бях виждал, въпреки че две години ми се струваха крайно недостатъчни за такава изключителна промяна.
— Мисля, че знам какво се е случило с теб — казах аз с нехаен и ведър тон. — Нещо се проясни в мисълта ми току-що.
— О, така ли? — каза тя, напълно незаинтересовано.
— Нагуалът те учи за магьосница, нали?
Очите й ме пронизаха с предизвикателен блясък. Почувствах, че казах възможно най-погрешното нещо. На лицето й беше изписан израз на искрено презрение. Ясно беше, че няма да ми каже нищо.